Гласът на планината

После Шинго чу гласа на

планината.

Нямаше Вятър. Луната беше

ярка и почти пълна, но през

нощната блага контурите на

дърветата, очертаващи

билото на планината зад

къщата на Шинго, изглеждаха

размазани, неясни.

И съвършено неподвижни.

Не трепваха и листата на

папратта под верандата.

Понякога нощем грохотът на

морските вълни долиташе и

до това, скътано в планините,

място. За миг Шинго се усъмни

дали не е чул морето. Но не -

това бе гласът па планината.

Напомняше далечен шум на

вятър, но приличаше и на

мощен, долетял от дълбините

на земята тътен.

Помисли, че шумът е в него

самия, че му пищят ушите,

и разтърси глава.

Гласът секна.

И едва тогава Шинго усети

страх. Побиха го ледени

тръпки - ами ако това бе

вест, че смъртта скоро

ще го повика?