Прошка от сулган

ПРОШКА ОТ СУЛГАН

Море като излъскана тава.

С небесно отражение в плътта си.

Не се страхуват чайките. Крадат

със детски смях от пазвите му риба.

И само водорасленият бряг,

гробове в плитчините подозира.

Поглъщам изоставената смърт

от пясъка, настръхнал с дъх на вятър.

Опъва за оставане платната

на ризата ми скърцащият вихър.

Оставам. Със единствена молба -

да търся прошка в Черния Илинден.

И търся прошка -

там, където мъртвите

мълчат. И разговарят едновременно.

Докосвам празнотата на слепците

в изсъхналите бездни на очите им,

които като топчета от восък

се стапят - за да паднат в светлината.

Прегръщам пустотата на моряците,

които по лицата на вдовици

изплуват и на бръчки се маскират.

Топя се с тишината на самотния,

дълбокото си тяло изкрещял

на дъното. Но ехо не пожънал.

Утихвам като воля на жена,

която чака плач на пеленаче,

забравила, че люлката е фарс -

откакто даде клетва на савана.

И плача със сълзите на случайните,

със пепел заменили младостта си.

Аз търся прошка!

В Черния Илинден -

ръждясал сякаш котва без душа.

Но няма да се моля на вълните

сулгановия глад да потопят.

Морето има нужда да убива!

Смирените се помнят ден до пладне.

А бесните не се забравят никога.

Съсиреци от прилива изстисква

кръвта на изнемогващото слънце.

И устните на сенките гребат.

Разпадат се! Преди да стигнат сушата.

Водата се разцепва на бразди

от удара на нощната черупка.

Планктонът пали огнени следи

от кости на удавници изплетени.

Настръхват безпокойници в косите ми.

Не им говоря. Шепота им слушам.

Прощават се -

престорени на сънища

солта на оплаквачите прекъсват.

Прощават се. И сънищата свършват.

Навярно преждевременно, но свършват.

Наместо тях догарят кандилата,

със пламъци от спомени зацапали

прозорците на траурните къщи.

Когато сит сулганът се сбогува,

по пясъка ще тичат алчно живите.

А мъртвите, заключени в албуми,

от прах ще се задъхват - до издъхване.