Човек и Бог в българската литература, книга 4

В новата книга на Красимира Кацарска това общуване е изведено в качеството му на иманентен диалог, в който интонациите и посоките на осмисляне не винаги са в тона и значенията на християнската идея. Напротив. В нашата литература вярата често влиза в концептуални идеи, имащи като свой поетически образ символите на безверието; Богът отглася в поезията и прозата ни с кънтежа на богоборчеството; християнските символи и религиозни механизми нерядко биват преосмисляни в контексти, които преобръщат основната им насоченост.

Човек и Бог е тема с невероятен обхват на своите реализации. Българската литература има свои, различни от европейските художествени норми, нагласи да материализира темата чрез образи, дошли от глъбините на колективната памет. В своето развитие словесността ни от Паисий и Софроний, през Ботев и Вазов, до Елин Пелин и Йовков въплъщава типично българските реакции на връзката Човек-Бог Особената българска мяра за нещата, за човека и религията, за Бога и милостта, за наказанието и промисъла се изразява във възбуждането на специфичната многоизмерност в отношенията с Божиите неща. Тази многоизмерност носи дъха на архетипа, на дълбокото митическо основание. И то особено, когато става дума за Ботев, Яворов, Елин Пелин, Йовков, Ем.Станев. Точно обратно - чисто литературни и европеистконормативни са рефлексите на художествената материя в поезията на Вазов, Траянов, Лилиев, що се отнася до подобна тема.