Политики на днешното

Началото на ХХІ в. е време, в което литературоведската футурология не е на мода. На мода продължава да е по-скоро жалбата по съдбата на литературознанието и най-вече - на литературоведа. Като продължение на темата за смъртта на книгата и литературата звучат воплите по изгубения предмет на литературознанието, по залиняването на затвореното четене, което е било същината му, по отмирането на школите и невъзможността повече да се създават големи общности, в които да се отстояват споделими идеи. И най-вече – по незавидната участ на занимаващия се с литература, който все по-малко има думата по важните за обществото теми. Макар че последното съвсем не е правило - достатъчно е да се споменат имената на Умберто Еко, Цветан Тодоров, Юлия Кръстева (доскоро и Дерида), към които медиите се обръщат по всякакви поводи – от появата на важни книги до становищата им за ЕС, от състоянието на днешната култура до коментари за Обама или измеренията на икономическата криза.

Книгата на Амелия Личева "Политики на днешното" очертава границите на съвременното литературознание, като ясно си личи прицелеността в "сърцето на настоящето", т.е. теорията е видяна през възможността й да конципира "днешното". Дискурсите на биографичното, феминизмът, историята, моралът, глобализацията са различните "политики", привнесени към литературната наука, за да се отстои мнението, че литературата винаги е разширявала кръга на заниманията си към другите хуманитарни. Разширен е и списъкът с имена на авторитети и "законодатели" в мисленето на историята - от Хана Аренд, Умберто Еко, Цветан Тодоров до забравените В България или пък въобще не влезли "в употреба" имена като Курцио Малапарте, Тициано Терцани, Томаш Ферштек и т.н. Така тази по-широка проблематика може да помогне в решаването на дилемата с жаргона в литературознанието и дискурсите, които прикриват "липсата на мислене", за да бъде потърсени ориентири към реалността.

Из “Литературен вестник”