Градове сме, а после пустини

Аритмия

ръце от устните са паднали крила и само капка от

устата ми е самота

на птичи полет в очите на дете което под върбата

плаче и е лед на път да се свлече

с очи дъждът наднича зад решетките

с очи в очи дете и дъжд говорят и оплакват

собствените си съдби

които да разкажат през нощта не могат защото пречи

им да имат

под съблечените сенки кожа

и гласът на ястреба е ярка нота от сърцевината на

акордеона

пропускаш като чаша образа встрани от паметта

големите хамелеони и големите творци

голи под двореца на смъртта са завещали

зоркото око да бъде живо докато морето се удави

и избуяли ушите и устите ни забравят

че всеки сън е приказка

че езикът ни дели от сетивата

и любовта е карта на пиано

през изгрева през мириса на сто лица в гората от вълни

разляла се е пяната на ранните цветя по-черни от

очите на ковач

лежи дворецът на слугите и слуша монотонния

часовник

пясъчни са кулите и ръцете ми се трошат

струнни стъпки на забранения континент

конят е черен и бял

зебра

потокът е дълбок и спокоен като гърдите на любима

дъждът се трупа в зидани павета

и отмерва дължини

на труса

въздух в дробове от изток

пустинни на запад очите са на единствения кон

поел по пътя на орлите

прелитат и преливат в мисли лицата ти обесени с воала на

тъгата

това е исках да го кажа

пролет да я нарека

пролет на последния век

свещта вещае мрак след себе си

и всяка святост за душата