След стихосбирки и сборници с разкази дойде време и за дебютен роман. Той е и автобиографичен мемоар, и почти научно изследване на алкохолизма, но и сюрреалистично пътуване през нашата объркана епоха. В него има погнуса и очарование, лудост и болка, смърт и възкръсване, любов и омраза. И други важни неща, за които сме склонни да замълчим. Или да ги преглътнем. Понякога и с много алкохол.

Роман без кокетничене и пози. Честен и тъжен не до болка, а до аутопсия. Заради черния му хумор може да умреш от смях. Романът е за възхода и падението на един конкретен живот в ада наоколо. За лудостта да си психиатър. За болката да си санитар. За изпитанието да си писател в епоха, която се нуждае от молове. Това е роман за фалшивото спасение в алкохола и за дългото завръщане към живот без фалшификати. Роман, който е обречен да се превърне в събитие.

Стефан Иванов

Терзийски е уникално явление в съвременната поезия.

Виктор Пасков

Калин Терзийски е индулгенцията ни за по-добър свят, където великани (като него) ще стоят на високи столове във вечния бар и ще пият от чаши със сталактити и сталагмити. Това, че го познаваме е наше чистилище. Бих искал да съм като него.

Мартин Карбовски

Някога с Калин Терзийски бяхме на една суша, на острова на алкохола. Но той успя да се спаси. Стискам му ръката. А писането на Калин Терзийски е стреснато, трогнато, очаровано. То е бавно и прецизно. Като видра плъзгаща се по леда.

Тома Марков

Венедикт Ерофеев на фона на българския преход? Нещо такова. Плюс фактотума на български Буковски и малко полет над българско кукувиче гнездо. Автобиография на алкохолик, но приятел на самия Карбовски. Размишления, но и няколко перфектни разказа, които могат спокойно да бъдат изтеглени. Всъщност най-силната проза този сезон.

Из “Литературен вестник”