Белене – място на памет?

Антропологична анкета

Април 2008-ма, за първи път в Белене. Знаем къде отиваме: ако съвременните българи, особено по-младите, са чули нещо за Белене, то е свързано преди всичко с комунистическия концлагер и едва напоследък – с толкова оспорвания проект за атомната електроцентрала. Книгите, които сме чели, и филмите, които сме гледали, са превърнали за нас Белене в символ на българския комунистически ГУЛаг. Тъкмо заради това искаме да го посетим. Отиваме, за да се запознаем с мястото, да съберем спомени на хора, които са расли край лагера или дори са работили в него, да разговаряме с възрастни и млади и да се опитаме да разберем дали и как това минало присъства в настоящето на общността – в пространството на града и в паметта на неговите жители.

Някои от хората, чиито разкази следват тук, може да са съгласни с мен. Други ще имат резерви. Трети със сигурност ще възразят. От всички тях научих нещо важно: че миналото е твърде сложно, за да бъде разказано простичко. Но твърде важно, за да не се мълчи за него. Оттук нататък те имат думата.

Разказите на 29 жители на Белене, родени между 20-те и 40-те години на ХХ век и записани през 2008/2009 г. – това включва тази атропологична анкета. Паметта на беленчани за себе си, за островите и комунистическите лагери, за Другите и Другото поразява със сложното вплитане на автентика и клишета, на неопределимо чувство към петната на срама в близката далечина на Дунава. Всички стоят със своите човешки разкази пред скрития голям въпрос: Как са изглеждали тоталитарните острови, видяни от брега?

При четенето изпитваме и фаснициращия ефект на конкретните малки истории. Някои от тях могат да станат солидна текстова основа за изграждане на цели моноспектакли.

Из „Литературен вестник”