Злак

БАВНО ТЕ ЖИВЕЯ, БАВНО

ме събираш в полъх, ме навяваш

отвъд последната черта на мойто тяло;

вали навътре - и - вали навън,

всичко с теб се обяснява, бавно

ме напускаш - да живея. Ти

не си жена, която спи

в другия край на ръката ми,

не си лъжица, вилица и нож,

хотелче с вехнещи прозорци,

пробити от оса, кафява захар,

друго си. Аз бавно

подозирам, че встрани

от всички обстоятелства - те има,

че нищото на въздуха полъхва

покрай стени, които са градини

Неделя е - завинаги. Ти се притискаш

в тялото, вали. И - дълго

заобикаляме дъжда

като решетка на посолство,

което не допуска чужденци -

в прозорците му няма никой...

Рядко се появява поезия с толкова категоричен глас. При това в „Злак" тя произтича не от увереност, а напротив, от представата за загубата като сърцевина както на поезията, така и на човешкото изобщо. Тази книга изглежда някак по-голяма от тридесетината си страници, защото изказът й, лаконичен и нагнетен, звучи в няколко различни ритъма, отлива се в различни форми. „Все повече различните поетики не ми влияят", се казва на едно място в стихосбирката, но „Злак" е силна книга тъкмо защото знае много за различните поетики, и все пак безкомпромисно следва своята.

Из "Литературен вестник"