Почивният ден на ветропоказателите

ПОЧИВНИЯТ ДЕН НА ВЕТРОПОКАЗАТЕЛИТЕ

Поклащам се в повърхността на огледалото

с протегнати ръце — като компас.

Над мене — птиците.

Под мене — рибите.

Косите ми се пълнят

със синя безтегловност.

В очите ми се запечатват,

обърнати наопаки,

изрязана скала,

задрямало дърво и

църквичка,

акотвена на кръста си.

Безмълвно облаци броя като добър пастир

и гледам как

промъкват се през иглено ухо

към хоризонта.

Водата ме прегръща, люлее

кито сламчица —

и с дрезгав глас ми шепне

истории от дъното.

Сега в прозрачните й дълбини

въжетата на светлината са закотвени.

И страшното го няма,

завлечено от раците

пo дупките

им тъмни.