Близки непознати. Другият език или за езиците на другостта

Какво означава да си българин, сърбин, румънец, днес, когато легитимността на националното е проблематична "поради появата на конкурентни контра-памети", които ерозират монолитния образ на националното, се питат съвременните литературоведи, социолози, културолози и отговорите са различни и неочевидни (вж. Дончева 2010:13). През митове и стереотипи, през памет и забрава, през биенето в гърдите и традиционното оплюване на съседа враг в текстовете в книгата е проявено желанието образите на Другостта да бъдат видени като част от болката да си балканец, гражданин на Европа и наследник на Крали Марко, а Балканите да не ги осмисляме като поредното "буре с барут", а като "музикална кутия", заключена в сърцето на стария континент, както казва Милорад Павич, люлка на човешката история, която има не само травматично минало, но е и мост между Изтока и Запада.

Тук, на Балканите, не е толкова важно "чия е тази песен", а дали наистина се запява. Убеждавайки себе си, че историята ни принадлежи, ние творим митовете и разказите си и в тях близките непознати - съседите, често са тези, за сметка на които утвърждаваме собствената си митология. Но в началото на XXI век е очевидно, че социалните и културните потребности на новия век се нуждаят от различно знание за близкото минало. И това знание изисква поглед, в който стереотипните представи и клишетата, в които доминира разделението, а не обединяващото помежду ни, да не са водещи. Иначе рискуваме бъдещето ни да преповтаря до болка познати грешки от миналото...