Лудата седморка

Роберто Арлт е малко познат автор в България, да не кажа изобщо. Световното му признание обаче е като най-големия опонент на Хорхе Л. Борхес, а това говори достатъчно за качеството на произведенията му. Най-честото сравнение е с Достоевски, за което сами ще се убедите колко точно и безпогрешно е.

За пръв път българският читател може да се наслади на аржентинския романист, благодарение на ИК "Панорама", които са взели едно много смело решение с издаването на социалноангажирана литература от автор, който е слабо познат по родните ширини. На фона на масовата литература Роберто Арлт е едно различно предизвикателство, нов хоризонт и интелигентна мисъл.

Биографичните данни за Арлт са много оскъдни, а на български напълно липсват. Няма да задълбавам по темата, но ми се струва важно да отбележа, че е част от "Boom" поколението, заедно с Маркес, както и основоположник на съвременния аржентински роман. Роберто Арлт пише за онеправданите, лудите, престъпниците, тези които нямат място в обществото, подобно на Уилям Бъроуз.

Струва ми се, че антиутопията „Лудата седморка“ трябва да започва така: „В детството търсихме чудовищата под леглата си, после пораснахме и разбрахме, че са вътре в нас“.

Дори и най-невнимателният читател ще забележи една изключително често повтаряща се дума в романа – угнетеност. Тя изскача измежду редовете, някак неприятно привлича светлините към себе си, за да ни покаже колко жалки може да бъдем в границите на човешкото си съществуване.

Конфликтите не са само на аржентинското общество, те са на целия свят, и описаната мизерия на Буенос Айрес, е мизерията на вековете и на всички хора, които са се раждали и ще се родят някога. Главният герой Ердосиан се мъчи да дешифрира живота, да надмогне себе си, да се справи с угнетението и да намери покой.

Начинът, по който протича животът му, както и отношенията му с другите хора, показват един изтощен психически човек, който се лута между нормата и лудостта, между земята и отвъдното, между откровената жестокост и искрената любов.

Романът е филмиран от Леополдо Нисон и през 1937 година получава наградата „Сребърна мечка“ (голямата награда на журито) на традиционния филмов фестивал в Берлин.

Стефани Калчева