Яворов - между драмата и театъра

Когато пише ”В полите на Витоша”, Яворов все още преживява личната си трагедия и не би могъл да скрие това под маската на театъра. Драмата може да се ситуира точно така – между личната болка и условностите на сцената, между автентичното и фикционалното, между авто­биографично­то и сублимиралото в драматургичен текст. Тоест – между драмата и театъра.

Именно тук – в това пространство на остро болезнения творчески разлом – между драмата в живота и драмата в театъра, е ситуирано пространството на тази книга: между реалния живот и художественото произведение, между автора и неговата литературна личност, между реалната драма и театралната. Как пиесата се превръща в художествено откровение, и покаяние – извън и независимо от автора.

Писмата на Мина имат основен принос за анализа. В тях се откриват неочаквани и стъписващи психобиографични проникновения. Те разкриват един реален екзистенциален и психоло­гически контекст, смело изговарят дори премълчаното в „записа“ на драмата. Пиесата, прочетена в кон­тек­­ста на пис­мата, психобиографично – тук e сърцевината на анализа. В този двоен огледа­лен прочит се случва и творческата драма на автора – и същинското „раждане” на „литератора“.

Такъв прочит има дълбок литературно-исторически и психобиографичен смисъл. Но изключи­телно съдейства и за анализа на пиесата. Разнищват се фините нишки на нейното претворяване от поета, надмогването на чисто биографичното и сублимирането в художествен факт. По друг начин, и в дълбочина, се разкрива и личната и творческа драма на автора.

Писма, мемоарни свидетелства, чернови, лични записки, снимки, картички – текстове с нехудоже­ст­­вени функции, тук имат изключителна изследователска стойност – олитературени и издиг­нати в литературни, културни факти, те стават важен път към един по-широк, културоло­гичен анализ.

Много важна и изключително интересна е „реставраторската“ работа, свързана с търсене и разпознаване на следи от археогра­фията на автора – автоцитати, апострофи, резонанси и реми­нис­ценции от поетическата памет, просветващи в драматичния текст.

Проглеждайки отвътре творческия процес, текстът отчет­ливо се дисоциира, разгражда се на дей­ст­­­ви­телна история, фикция и биографичен мит. Това е опит да се надмогне уютът на мита, уютът на твърде лесното обяснение с „всекидневния траги­зъм“ на живота, на творческата личност, на българския поет, опит анализът да стигне зад всичко това.