Писма на Владимир Василев до Цвета Ленкова

Писма на Йордан Стратиев до Цвета Ленкова

Тази книга е продължение на предишните две книги за Владимир Василев: „Самотен в своето време. Владимир Василев, или още към мартирологията на българския дух” (2016) и „Златорожката връзка. Петър Динеков – Вл. Василев” (2017).

Първата част разкрива ранния етап от живота на младия критик в Кюстендил (1915–1919) и началото на любовта с жената на живота му – Цвета Ленкова, въз основа на писмата от този период. Без съмнение, прочитът на тези писма доказва, че в романа на неговия живот – не поетически, а действителен, автентичен, са вградени и сенките на големия поет и приятел на критика Пейо Яворов, и серафичната сянка на Мина.

Отвъд уникалността на всеки личен живот, отвъд безспорната археографичност и типология на чувствата, тези писма доказват безсъмнената и нескривана близост на „любовния дискурс” в епистоларния роман на Вл. Василев с поетическия мит за Яворов. Тази лична история е един културологичен текст, който трябва да бъде разчетен.

Втората част на книгата осветлява една „златорожка тайна”: любовта на Цвета и сътрудника на „Златорог” Йордан Стратиев, поет и дипломат. Тайната, която всички златорожци – като заклети, пазят от редактора си. Знаели са, че той обича Цвета „до безумие”, както пише неговият млад приятел Богомил Нонев. Отново чрез писма – този път на Й. Стратиев до Цвета от Букурещ, в края на 1926 г.

Отношенията на персонажите са анализирани като житейска драма, аналогична на драмата на Пол Жералди „Любов”, представена по същото време в Народния театър. Анализът на житейската история като драма е интересна илюстрация на „театрализацията на живота” през първата четвърт на века и преливането на изкуство и реален живот.

Драмата прелива и в трета част, където се коментират писмата на Вл. Василев и Цвета от 1926–1927 г., които показват колко трудна е прошката след раздялата. Те разкриват един чист и светъл духовен образ на известния критик. Сюжетът на целия му живот изгражда представата за една дълбоко благородна и целомъдрена личност.

В приложението към книгата можете да прочетете оригиналите на запазените писма. Те са изключително интересни и значими за българската културна история, за възпитанието на чувствата в „зоната на здрача”… Писмата хвърлят светлина върху най-възвишената, най-целомъдрената любовна история в българската културна памет. Разкриват един друг аспект от личността на редактора на „Златорог” – изваждат на светло онова от личния му живот, от душевността му, което е несподелимо – непредназначено за чужди очи. И вероятно несъзнавано – дори от самия герой на собствения си роман.

Промяната във фокуса на линзата, с която се четат писмата, преобразява и вдъхва живот на този мъртъв „документален материал”. Провокира да прочетем „епистолите” с други очи, да видим в тях онова, което изтръгва тези „архивни единици” изпод прахта на отдавна отминали чувства, облъхва ги с живителния дъх на нещо извън делничното и баналното, което няма нищо общо с блудкавия привкус на сантименталния трафарет. Разгледани по този начин, писмата се оказват шедьоври на платонизма в българската епистоларна литература.

Книгата се чете като литературоведски „роман”. Литературните личности, които сме свикнали да възприемаме предимно като „текст”, тук се превръщат в герои на една литературноисторическа драма. Разбира се, личната драма се развива на фона на ежедневния културен живот, обговарят се и чисто литературни сюжети. Пречупени през личните истории, очертават се психографските портрети на интересни личности на културата от края на 20-те г. – писатели, критици, художници, актьори и режисьори.

Разкривайки „драматургията на живота”, книгата би искала да покаже, че литературоведският дискурс може да бъде научен и като повествователен и белетристично-образен. Множеството снимки от архивите, повечето неизвестни, не само илюстрират сюжета. Те се превръщат във важна част от текста и в прозорец към един литературноисторически документален „роман”, в който всичко е истина, само разказвачът е измислица…