Валс на раздяла

Копнежът да ти се възхищават е неутолим. Да си спомним например за свети Симеон Стълпник. Той издигнал в пустинята един стълб с мъничка площадка отгоре. На нея не можело да се седи, а само да се стои прав. И той стоял там цял живот, и целият християнски свят екзалтирано се възхищавал на този невероятен рекорд, с който човекът сякаш прекрачвал отвъд възможностите си. Свети Симеон Стълпник това все едно е Гагарин на трети век. Това страшно желание да ти се възхищават не е смешно, а трогателно. Този, който копнее да му се възхищават, държи на хората, чувства се свързан с тях, не може да живее без тях. Свети Симеон Стълпник е сам на стълба върху един квадратен метър. И въпреки това не е откъснат от хората! Мислено вижда милионите очи, обърнати към него. Присъства в милиони умове и това го радва. Той е велик пример за любов към хората и любов към живота. Вие сигурно и не предполагате, мила госпожице, но у всички нас живее по един Симеон Стълпник и до ден-днешен той съставлява по-добрата половина от нашето същество.

------------

Милан Кундера е роден през 1929 г. в Бърно, Чехословакия, но от 1975 г. живее във Франция. Всепризнат е като един от най-забележителните съвременни белетристи и експериментатори. Творчеството му е израз на съпротива срещу традиционните методи за съблазняване на читателя, а всяко негово произведение е свързано с другите по силата на една завладяваща полифония на емоции, мисли и преживявания.

Милан Кундера е автор на есета, пиеси, сборници с разкази и поезия. Световна популярност постига с романите „Шегата“ (1965), „Смешни любови“ (1963-1969), „Животът е другаде“ (1970), „Валс на раздяла“ (1971), „Книга за смеха и забравата“ (1978), „Непосилната лекота на битието“ (1984), „Изкуството на романа“ (1986), „Завети и предателства“ (1993), „Безсмъртие“ (1989), „Бавно“ (1995), „Самоличност“ (1996), „Незнанието“ (2000), „Празникът на незначителността“ (2014).

------------

(откъс)

„Влакът навлезе в гарата и от него слязоха две жени. На едната от тях можеха да се дадат около трийсет и пет години – тя получи целувката на доктор Скрета, а другата – която целуна Бъртлъф, беше по-млада, ефектно облечена, с дете на ръце.

– Покажете ми, многоуважаема госпожо, вашето момченце – каза доктор Скрета, – та аз още не съм го виждал!

– Ако не те познавах така добре, трябваше да те за­подозра – смееше се госпожа Скрета. – Погледни, той има родилно петно на горната устна, точно като теб!

Госпожа Бъртлъф погледна към Скрета и едва не извика:

– Вярно! Тогава, като се лекувах тук, изобщо не съм го забелязала!

А Бъртлъф тържествуваше.

– Това е такова забележително съвпадение, че си позволявам да го наредя между чудесата. Господин док­тор Скрета, който връща на жените здравето им, принад­лежи към съсловието на ангелите и като ангел оставя по децата, видели бял свят благодарение на него, своя знак. Това не е родилен, а ангелски знак!“

Копнежът да ти се възхищават е неутолим. Да си спомним например за Симеон Стълпник. Той си издигнал в пустинята един стълб с мъничка площадка отгоре. На нея не можело да се седи, а само да се стои прав. Той стоял там цял живот и целият християнски свят екзалтирано се възхищавал на този невероятен рекорд, с който човек сякаш прекрачвал отвъд възможностите си. Свети Симеон Стълпник - това все едно е Гагарин на трети век. Това страшно желание да ти се възхищават не е смешно, а трогателно. Този, който копнее да му се възхищават, държи на хората, чувства се свързан с тях, не може да живее без тях. Свети Симеон Стълпник е сам на стълба върху един квадратен метър. И въпреки това не е откъснат от хората! Мислено вижда милионите очи, обърнати към него. Присъства в милионите умове и това го радва. Той е велик пример за любов към хората и любов към живота. Вие сигурно и не предполагате, мила госпожице, но у всички нас живее по един Симеон Стълпник и до ден днешен той съставлява по-добрата половина от нашето същество.