Неговата любима

Светът се крепи на обичащите!

Ботев живее с Венета 10 месеца.

Венета живее с Ботев 43 години – до края на живота си.

Има такава любов: тя не се нуждае от непрекъснато потвърждаване, от всекидневно подхранване с присъствие, думи и жестове.

Тя съществува, защото в нея вярват. Подобно на Бог.

Ботев: „…ако умра, то знай, че после Отечеството си

най-много съм обичал тебе…”

Венета: „ Аз не съм вдовицата на Христа Ботйова! Аз съм неговата жена!”

Не любов, а балада! Българската баладата на века!

НЕДА АНТОНОВА

е писател, драматург и журналист.

Автор е на деветнайсет заглавия.

Нейни романи са превеждани на френски, руски, чешки и полски език.

След „Царица Елеонора Българска“, „Съвършената Преподобна Стойна – неканоничната светица“ –

„Неговата любима” е последната част на трилогията „Възкресените”, публикувана от изд. „Факел”.

------------

ЛЮБОВНАТА БАЛАДА НА ВЕКА

Христо Ботев и Венета.

Той живее с нея десет месеца, тя живее с него четиридесет и три години – до самата си смърт. Има такава любов:самодостатъчна по своята природа, тя не се нуждае от подхранване и всекидневно доказване чрез присъствие, думи и жестове. Тя съществува, защото в нея вярват. Любов подобна на Бог.

Двамата са връстници.

Ботев се ражда в една от стаите на калоферското училище, където временно е живеело семейството на Ботьо Петков – учител, руски възпитаник, преводач; Венета произхожда от богатото семейство на търновския търговец чорбаджи Стоян Визирев. Майката на Христо е първа братовчедка, а доста по-късно и икономка на най-богатия човек в Румъния Евлоги Георгиев. Братът на Венетината майка – владиката Панарет Рашев – живее в Букурещ и е духовен пастир на българите отвъд Дунава.

На петнайсет години Христо е изпратен да учи в одеската Втора гимназия като стипендиант на руското правителство. Същата година Венета за пръв път – на сватбата на сестра си – се хваща на моминско хоро: в онези времена това се е смятало за нещо като представяне в обществото.

Докато той, вместо да ходи на училище, по цял ден седи в библиотеката „Юрий Венелин”, чете Тургенев и Чернишевски, пише първите си стихове и „занемарява училището”, тя се учи да шета, да посреща гости, да крои и шие на ръка с такъв ситен бод, като че тегелът е изминат на машина.

Вече седемнайсетгодишни: Христо е изключен от гимназията като „скандалист”, а Венета е омъжена за сарафина Дончо Петров, ”мъж, макар гръмлив и на години, но прибран и не се мае по кръчмите”.

Следващите пет години – до 1869-та – Христо Ботев пребивава на много места: учител в Задунаевка, учител за малко в Калофер, (там се влюбва в учителката и руска възпитаничка Парашкева Шушулова), хъш в Браила, актьор в трупата на Добри Войников, побойник, временен курсист в Букурещкото медицинско училище, приятел на Левски, отново учител, но вече в Александрия…

През тези години Венета слугува на мъжа си, стои права „диван чапраз”, докато той вечеря, та, реши ли да посегне я за чаша, я за солница, тя да „се сурне и да му я подаде”. Всяка неделя вечер мие краката на сарафина, а когато свенливо му съобщава, че ще имат дете, той – след миенето – я кара да потопи лицето си в мръсната вода, та бебето да прилича на него. Не говори с жена си, не я има за човек, „а река ли, майко, да го нещо попитам по неговите работи, той изръмжава да си гледам там тенджерите”.

Хиляда осемстотин шейсет и девета. Венета иска от майка си прошка и малко пари, взема момченцето си Димитър и тайно от мъжа си заминава за Букурещ – „слугиня ще стана на вуйчо, за всичко ще му угаждам, само и само да спася детето си.” В това време Ботев все още се мае ту като даскал в Измаил, ту като издател на „Дума на българските емигранти”, където помества стихотворението „Пристанала”, посветено на красивата и богата Мина/Мария Горан Пулиева, студентка в пражкото девическо училище по музика и „философска словесност”. Макар после сгодена за котленския търговец Петър Огнянов, Мария три години отлага сватбата и се решава да обяви датата на събитието едва когато научава, че Ботев се е оженил.(Разликата във възрастта на децата им – Иванка Ботева и Сава Огнянов – да, големия български артист – е само един месец. Те след време се срещат, влюбват се, той иска ръката й, но…)

Мария се превръща в кошмара на Венета и това трае почти до последните дни от живота на Ботевата съпруга. Почти!!! Защото тази изключителна жена накрая успява сама да постигне онова, което съдбата й е отказала!

Пет години – до хиляда осемстотин седемдесет и четвърта, когато Ботев е назначен за учител в българското училище в Букурещ, племенницата на владиката Панарет върти домакинството на вуйчо си, подрънква с връзката ключове като игуменка, посреща гости и поднася кафе след всяка празнична служба в българската капела, ходи на пазар с файтон, носи свилени контоши и копринени рокли с „мрежичка около врата”, кипри се във високи парижки боти, употребява само „купешки сапун”, сприятелява се с племенницата на Михаил Колони и с Наталия Каравелова, търпи досадното ухажване на някой си хаджи Аврам, който „три пътя дохожда чилякът, три пътя маламен пръстен донася, а ти не щеш, та не щеш...”

И тъй, докато в българското училище е назначен Ботев. Стаята, в която той живее на първия етаж, се намира точно под стаята на Венета. Но никой в онези години не е забелязал между двамата някакъв знак за близост. За учителя се знае, че понякога турял колосана яка, вземал полирания си бастун и тръгвал към кметството при Александър Росети да освобождава от пушкарията някой голтак, запрян там за кражба или сбиване. Румънските власти го наричат хъшовски консул, посрещат го със ставане на крака и поръчат за него кафе. Знаело се още, че богатата вдовица на градския нотариус мадам Дуса Нъстасе всеки ден минава с купето си край българското училище и ”дири да зърне” някакъв знак от българина, на когото била направила предложение за брак, подкрепено от сумата 40,000 франка. „Аз в брачен хомот шията си не турям. Стига ми да ям и веднъж на три дни” – гласял неговият отговор.

Но идва Рождество Христово на същата онази седемдесет и четвърта. Освен рожденик, Ботев е и именяк. След тържествената църковна служба отбрани българи са поканени в приемната на дядо владика и там по-първите дами поднасят на гостите кафе и сладкиши. И точно тогава става видно, че сребърната табла пред гърдите на г-жа Венета трепери, и че, вместо да сложи чашката с кафето на масичката пред даскал Христо, тя я подава в ръцете му и това докосване, според мълвата, ще да е било първото между двамата влюбени.

Женят се в началото на лятото. Една нощ Венета взема бохчата с дрехите, същите, които била донесла от Търново, зарязва свилените контоши, хваща Димитрето за ръка – тъй й бил рекъл той: ”Вземи си детето и ела при мене!” и напуска владишкия дом през задната порта, където в сянката на зида я чака любимият. Може би тогава или по-късно същия ден той й казва:” Мила ми Венко, ти като ме вземаш за мъж, трябва да знаеш, че аз съм човек, дето всеки ден си търси белята и смъртта!” А тя, като няма сили и думи да му отговори, изрича думите на песента:

Два дни да те водя,

трети ден да умра,

веднъж да ми речат

Вена, Хрисювица!

Даскалът, вече безработен – напуснал бил училището, за да може по-пълно да се отдаде на бунтовните работи в Революционния комитет – подслонява семейството си в кирпичена къща, богато обзаведена с легло, маса и стол. През юли правят сватбата – направо на поляната в двора на Ботевата печатница на тревата постилат вестници, сватбарите – целият хъшовски род – сядат турски край софрата и всеки получава половин симид с парче варено свинско, втъкнато в него. И вино…вино… Тогава виждат как младоженецът слага ръка върху рамото на булката, „като да му бе тя баш байрактарин” и оповестява:” Ей я, момчета! Тази жена избрах за ваша сестра и майка! Речете „сполай”!

И за пръв и последен път двамата застават един до друг: той – поет, красавец, пламенен, необясним и безсмъртен; тя – не млада, безлична, бедна, разведена с дете, неграмотна. Но… любима.

Никой от близките му не присъства на сватбата, освен калоферецът д-р Странски. Кирил бил нещо зает в училището си в Гюргево, а Стефан бил заминал за Калофер да доведе оттам майка им и малкия Боян.

Младоженците живеят бедно. Хранят се, когато има с какво. Венета вари постна чорба, пере и кърпи дрехите на хъшовете, в дома им гостува Стамболов и често пъти двамата поети спорят за бунтовните работи, четат стихотворни „експромти” или „го удрят на песни, изригнали от дъното на празния им стомах.”

На 12 април седемдесет и шеста се ражда Иванка. Само ден по-късно Ботев решава да оглави четата. Не казва на Венета. Когато идва денят, той три пъти тръгва уж за Галац, но от прага се връща, навежда се над люлката, взира се в лицето на спящото дете… Дори не подава ръка на жена си. „Какво има да се толкоз прощаваме. Нали след три дни съм си тук.” Така и не се сбогуват. И тези три дни траят четири десетилетия.

Научава за смъртта му от д-р Странски. „Убит е, Венето”. Не плаче. Но кърмата й спира. Храни детето с каша от хляб, силно разредена с вода. После продава всичко, за което се намерил купувач. Пише на вуйчо си с молба за помощ и прошка. След второто писмо той „смекчава сърцето си”, праща й малко пари по един монах и заповядва тя да се прибере в Търново.

Годината е седемдесет и осма. „Ако знаех какво ме чака тук, щях да остана отвъд и там да умра от глад, нежели от срам и унизяване.” Градът я посреща с омраза. Дори сестра й по настояване на мъжа си не може да я приеме в дома си за повече от три дни. „Тъз жена градът ни я има за разпътна. Паряса темелния човек, оди къде оди, събра се с някакъв си хайдук, дете му доби без венчило, той я заряза и хукна да мре по баирите, а ти ми я туряш на главата…Ще ми пречи на търговията и на печалбата! Махни я оттук !”.

Венета взема детето и се връща в порутената от годините бащина къща. Отначало руските власти й отпускат трийсет лева пенсия, но после я спират. Ботевата вдовица тръгва да шета по домовете на богатите: у поручик Тенчев, някогашен хъш и букурещки приятел, станал после опълченец и завършил заедно с Кирил Ботев военното училище; у Хаджидренков, мъж читав и добросърдечен, но „болнав, сиромахът, изпуща се по малка нужда тъй както стои, па дори и пред кръстника си го прави, а че и в черква”, у майката на адвоката Таушанов, „тя ми подаряваше проядените си от молци момински дрехи с петна под мишниците и ме наричаше с най-долни думи и имена…” Ходела също и да къпе мъртви по къщите.

Законът за подпомагане на поборниците също й определя трийсет лева месечна пенсия. По лев на ден. (В следващите години съпругата на княз Батенберг, приел след детронацията титлата граф Хартенау – Йоханна Лойзенгер, оперна певица – до смъртта си получава от българската хазна годишна пенсия 48,000 лева.) Венета моли Прошетарната комисия за увеличение на финансовата помощ от страна на държавата, но молбата й остава без последствия. Веднъж среща в Търново файтона на Стамболов. Министър-председателят я вижда, но бърза да обърне глава.

И често пъти обедът, вечерята и закуската на Иванка и Венета Ботеви се състои от три-четири лъжици оцет, разреден с вода. И сух къшей хляб, натопен в оцета.

Но настават и добри дни. След смъртта на владиката Панарет, а по-късно и след отваряне на завещанието, племенницата му получава прилична сума и ценни книжа. Купува къщата на Велчо Джамджията, надстроява я, дюкяните на първия етаж дава под наем. Търновци вече забравят миналото и не плюят, когато минават край портата й. Нарояват се кандидати за ръката и сърцето на богатата вдовица. И току на вратата й потропат годежари. А тя се крие и се заключва.

През хиляда осемстотин и деветдесета година във Враца се открива паметникът на Ботев. Иванка, вече четиринайсетгодишна, произнася слово. Но вместо към венценосеца, Ботевата щерка се обръща с благодарност към гражданството. И въпреки това височеството я харесва и като вижда в нея бъдеща придворна дама, определя й щедра издръжка – апанаж, – докато завърши образованието си в колежа Нотр Дам дьо Пари.

И момичето заминава за Виена, а Венета остава в Търново, за да преживее поредната мъка.

В онези години из България се пуска слух, че Ботев е жив, видял го бил някой си затворник, избягал от крепостта Акра. (На тази мълва повярвал дори самият Яворов, както за това пише Михаил Арнаудов.) И Венета стяга куфар и тръгва да търси своя Христю…Така го наричала – Христю. Не знае къде да иде, но се приготвя за път. И тъй дочаква да чуе: ”Тичай, бульо Христовице! Мъжът ти си иде! Носят го. Ранен е, но очите му са отворени”. Клета надежда! Тя от нищо не се гнуси и към нищо не е подозрителна! И хуква Венета към Марно поле, и го вижда: в четническата си униформа, какъвто никога не била го виждала, полегнал, гледа я, на челото му дупка и струи кръв… Припада, заливат я с вода и я свестяват. До Ботев лежат Левски, Хаджи Димитър, Караджата… Всичките в стъклени сандъци и направени от восък като живи.

Паноптикумът остава цяла седмица в Търново и Венета всеки ден отива да поседи край мъжа си. Но дори тогава не вярва, че той е мъртъв. И никога – никога! – не пита за лобното му място и не пожелава да го намери. Дори когато във Враца, на банкета след откриването на паметника, баба Иванка – майка страдална – моли княза…” Кажи ми, Ваше Височество, кажи ми и ми посочи де е издъхнал синът ми, да ида на гроба му, свещ да запаля и да му се изплача като майка на син…”

Но отново настават трудни дни. Завършила висши науки – социология – в Женева, Иванка Ботева се връща в Търново. И започват непримирими конфликти между майка и дъщеря – едната Ботева по кръв, другата от Ботево сърце избрана. Венета проваля два опита за годеж на дъщеря си – с артиста Сава Огнянов („Но мамо, той не е виновен, че майка му е толкова красива и че баща ми е посвещавал на тази жена стихове, пък и тя е отдавна покойница…”) и с д-р Христо Аджаров от Пловдив. (Какво да я правя, Христо! Не иска да живее с нас там, а аз не мога да я оставя сама тук! Не я разбирам, но я обичам!”) Отчаяна след развалянето на втория годеж, Иванка заявява, че няма да се омъжва. „Ще събера всичко, писано от баща ми, ще го издам в книга и таз книга ще бъде моето дете и Ботевият внук…” Но все пак се омъжва – за доктора по икономика Стоян Христов. Живеят десетина месеца – колкото Ботев с Венета – и през есента на 1906 г. бременната Иванка се разболява от антракс. Умира в София. Траурен вагон пренася тялото й през Северна България и на всички гари почернено множество мълчаливо се прощава с дъщерята на Войводата, като със самия него.

Останала сама, Венета Ботева се отдава на добротворство: влага в търновския клон на Българската народна банка сумата 6000 златни лева, с които да се образува фонд „Иванка Хр. Ботева” при Министерството на народното просвещение, като с лихвите от тази сума се подпомагат ежегодно с дрехи, обувки и учебни помагала най-бедните, но добри ученици от училището „Свети Константин” в Търново. Впоследствие прави дарения на същата църква два пъти по 1000 лева, на девическия манастир „Свети Пантелеймон” в Присово и на девическия манастир „Света Троица” в Търново подарява филони и други свещени одежди. Дарения прави и на манастирите „Света Богородица” и „Свети Никола” в Арбанаси. Подкрепя финансово и железничарската стачка, взема в дома си сираче от Килифарево, настанява го в стаята на Иванка и се грижи за него като за свое дете.

През тези четири години, докато в дома й живее гимназистката, Венета Ботева постига нещо, което накрая я помирява с двете човешки същества, които дотогава е мразела: калоферската учителка Шушулова и Мария Пулиева – двете любови на поета. Тайно от всички и с ежедневната помощ на момичето, Венета се научава да чете. Първо прочита томчето на Ботев, излязло малко след смъртта на Иванка, а после – през дългите и тежки военни години – прочита… Библията. Това за нея се равнява на висше образование, получено в Европа. „Сега вече никой не може да ми рече, че с нещо съм по-долна от онези двете!” И заклева момичето да не изрича пред никого тайната й. По-късно, когато усеща,че животът й отива към края си, тя заклева и сина си: „Да не вземете да биете тъпан, че съм умряла! Стига ми, дето цял живот са ме дъвкали. Нека барем смъртта ми да си е само моя. И никакви камъни и паметници да не туряте над главата ми. Искам да си остана тъй безкръстна, както и моят Христю”. Издъхва на 27 февруари 1919 година. Семейството уважава желанието й. Погребват я само внучката, синът и сестра й Мариола. (По-късно – през 1946 г. – великотърновското гражданство отбелязва със скромен паметник мястото, където почива съпругата на поета.)

И днес човек би се запитал: защо Христо Ботев – бунтовникът, войводата, геният – е избрал за съпруга тъкмо тази жена? Отговорът донякъде е прозряла само дъщеря им Иванка. „Всички други са искали живот с баща ми. Само мама го е приела заедно със смъртта му.”

И днес старите търновци помнят преданието за думите на „баба Венета”, изречени на училищно тържество в гимназията:

„Запомнете, деца: аз не съм вдовицата на Христа Ботйова! Аз съм неговата жена!”

Светът се крепи на обичащите!

Неда Антонова

Откъс от "Неговата любима":

Заради тази жена аз, Слав Калистов, станах убиец.

Турих се в грях, брате Захари, в тежък грях се турих, защото я обичах – може глуповато, може безсловесно и без надежда за що-годе милостив отклик… А сигурно и свято съм я обичал, щом даже издъхнала, не се одързостих да я целуна. Но ще я помня, както бих помнил датата на смъртта си, ако на мъртвите е дадено да имат памет.

Що съм душевни несгоди понесъл и жалостен колорит натрупал, когато виждах вестникари да я налазват и да я мъчат с питания за Ботйов и неговата небесна дружина, а тя мълчеше като окаменяла и само едната й вежда се леко помръдваше – знак към мене да ги пропъдя. И аз ги прокуждах.

Когато те видях да идеш при нея с големия оня тефтер, брате Захари, когато те гледах как сърбаш кафето си и не знаеш откъде да започнеш, а тя седи срещу тебе и стиска краищата на забрадката си... После прочетох книгата ти за Войводата и ти се разсърдих, бай Стоянов! Наум и насън се карах с тебе не само за бунтовническите ни работи, дето си ги погрешно разказал, щото не си бил там, но и за онези думи, написани за н е я, и половината от тях неверни: уж, че не била лична на изглед; че не била от видна фамилия; уж бил умрял мъжът й сарафинът; пък и безписмена била… Ех, брате мой! Какво знаеш ти за тази жена!… Нищо не знаеш!

Тя бе дивна – с оназ нейна затворена хубост… безгласна като камбана… И трябва или велик някой празник, или горко природно събитие, та да я чуеш и видиш: на цвят сребърна, на звук небесна….

Петдесет години тази жена си остана за мене „доти” (разговорно от „дода” – обръщение на мъж към по-голяма сестра), а за нея аз бях най-прост и мил „дражко” (съкратено от „драгинко” - обръщение на жена към по-младия брат на съпруга й).

Дори когато мълчеше, тя караше нещо у мене да излита нагоре като златна луча и да кръжи над всичко, що виждах, тъй сладко и омагьосано да кръжи, докато се превърне накрая в божествен нимб над окаяния ми живот, и бях трижди честит, че съм жив и я гледам…

Издъхна моята доти миналата нощ. Последната й дума беше една дълбока въздишка, като на човек, кога става от масата, за да тръгне на път.

Държах ръката й, докато старческата кожа изстина и плътта под нея се вкорави като направена от пръст. Запалих свещ, сложих я в чаша с малко вода на дъното и излязох.

Не знам, брате, дали ти се е случвало да застанеш на прага на къщата си, да погледнеш пред тебе си и да видиш цялата земя голяма и празна като току- що направена от Твореца. И не знам дали ти се е случвало да тръгнеш нанякъде, па да вървиш, да вървиш, да вървиш… докато умреш.

Така стана с мене. Тръгнах по десния бряг на Янтра, скъпата и бистра другарка на моето детство, хванах се за водата като удавник за сламка и й се дадох да ме води по пътя си. Тя отначало ми нещо глаголеше, но после се умълча и на разсъмване видях, че е замръзнала. Но отдолу се диплеха кристалните й талази като мислите на човека, кога е заспал.

Цяла нощ и цял ден ходих нанякъде, брате, но попиташ ли ме къде съм минал, какви съм люде и зверове срещал, в какви съм къщи влазял, не мога ти казах. Накрая стигнах до това място, закъдето не знаех, че има земен път и – ей ме сега, – коленичил съм край кръста дървен, забит в тази купчина замръзнала пръст… и името й на него… пред името й съм коленичил… Тук би ме намерил ти, ако да беше още на този свят… Но тебе отдавна те няма, брате Захари, и аз си приказвам с теб, дано мога да те някак повикам, защото ми е нужен някой да ме преведе отвъд – при н е я.

Краят на февруари e. Годината е хиляда деветстотин и деветнайсета. Голям студ.

11.

И дойде месец май на онази същата деветдесет и трета година, която раздели живота ми на две половини, но въпреки страданията и самотата, които ми донесе, аз, брате Захари, бях щастлив, че съм спасил живота и честта на г-жа Венета, макар за това да ми се беше наложило да убия човек… Не съм се имал за Бог, който решава кому е дадено да живее, кому да мре, но бях дал дума пред Ботйов, а за мене туй беше дума, дадена пред Всевишния.

Чух аз една вечер почукването откъм горния етаж и като погледнах часовника на стената, видях, че още няма седем, а госпожата по букурещкия си навик винаги слагаше масата в този час. Пък и някак по-бързо от друг път и някак си нервно ми се стори това почукване, та без да се особено приготовлявам, дори косата си не успях да пригладя с мокра ръка, качих се горе и сварих там мъж. Понеже го видях първо в гръб, не го познах, но след като седнах срещу му и като чух крадливия глас, оня същия глас, с който бе рекъл „ Аз взема да сляза за малко…” и се бе после изхлузил от кораба към брега – познах го и всичко у мене скочи: туй сърце, туй кръв, туй сила… Всичко в един миг възропта. После доти ми каза, че съм се окашлял и кой знае защо съм бил запретнал ръкави.

Човекът тоз, макар неподозрителен с друго, освен с онази приплъзваща се провлеченост на гласа, все едно лисица се промъква в курник, бе успял вече да отрови с опасна надежда милата ми г-жа Венета. Като я чух да ми преразказва онова, що той й бе казал, и като видях как той в съгласие клати глава като файтонджийски кон, разбрах, че доста късно съм се появил…

Изпроводихме го, госпожата му рече, че аз съм неин квартирант, а и нещо като братовчед, та туй, което имал да каже на нея, можел и на мен да го каже. На вратите човекът се обърна и в полуглас нареди:

– Тъз работа трябва да бъде запечатана в тайна, щото из държавата е бъкано с разбойници, ей го тез дни от затвора в Одрин бил избягал някой си престъпник, дето миналата година убил доктор Вълковича и като побягнал, хванал бил пътя насам за през Дунав…

– А нещо за пари заръча ли бай Христо? – попитах аз като човек, напълно повярвал на Чолаковата измислица. Защото този уж пратеник на Ботйов се оказа Чолака, същият, дето напусна „Радецки”, кога корабът спря на скелята в Бекет, както си е с четническата форма слезе, а после право във фотографчийницата отишел, та се турил на снимка двадесет пъти и после раздал снимките на всичките членове от Прошетарната комисия и тъй го признали за поборник и му присъдили пенсия. Плъхът тоз нещастен не ме позна.

– Аз обадих на госпожата заръката на мъжа й. Сичко, що се има готово, да се вземе и да се там занесе. Г-н Ботйов намерява да захване търговия с евреите. Държавата им е много близо до града Ерзурум, пък и са богати, та търговията с тях е изгодна. Казах на госпожата: ценни книжа, натурални актове и документи от дядо владика – всичко да скъта в пазва; златото, както си е на монети – зашито в подгъва на фустаня. И не с един, с три фустаня да тръгне облечена, та да разполагаме с повече подгъви.

– И ще дойда с вас. Ще ви изпроводя барем до Одрин…

– Аз имам грижа за охраната на кервана. Доста съм хора спазарил. Все хора, дето са издръжливи на дълъг път и опитни в бой. Щото в тез мътни времена… знае ли човек какво го очаква извън дома му… и де могат да го пресрещнат, да го ограбят, а подир и убият, и никой на не разбере какво се е случило……

– Ерзурум… хубав град. Ходил съм там преди години… и аз по нещо като търговия… Печалба не завъдих, но барем полежах на пясъка край морето… туй морето е голяма работа… хем хубава, хем неизбродна… В градската чаршия още ли го има онова езеро… дето плуваха лебеди…

– Има го. Сичко има. И лебеди. И диви патици. Плуват си там и никой не ги гърми…

Не знам дали си ходил в Ерзурум, брате Захари. И аз не съм ходил. Но са ми разказвали, че този град бил възникнал нейде си из планините на Анадола близо до арменската граница и че там почти цяла година животът и хората били затрупани от снегове. Трудно се живеело там, а и зор се стигало до града. Но гидията Чолаков лъжеше ли, лъжеше, без и през ум да му мине, че една лъжа, ако иска да е валидна, трябва поне наполовина да лежи върху истина. А той – лебеди… в оня сняг…

– А ние тук, господине… как ние тук ще разберем , че вий сте пристигнали там живи, здрави и в пълно благополучие?

– Ще ти пратя хабер, че и бай Христо ще ти прати. Не с писмо. По керванджията ще дойде хаберът. До два месеца керванът ще се върне и като мине оттук пак за към Ловеч, ще се отбие да ти остави поздрави и армаган…Та тъй. Днес е вторник, в петък рано заранта ти, уважаема госпожо, ще ме чакаш на пътя за през Балкана, дето му викат Хаинбоаз

Дълга се оказа последвалата нощ, брате Захари! Доти, тази железна жена, която никой не бе виждал да плаче и не бе чувал да се оплаква, след разговора с оня почти непознат за нея мъж се превърна в разтреперано момиченце, което ту се смееше, ту хлипаше, ту отваряше и затваряше шкафове и долапи, вадеше дрехи и вещи, трупаше ги, после връщаше някои, за да извади други, хълцаше, бършеше очите си с ръкав като селянка, накрая се измори, седна и като помисли малко, издаде заповед:

– Ти ще пишеш на Иванка… да я предупредиш, та да не се стресне детето, ако научи я от вестници, я от българи… А сетне, ако потрябва да идеш лично до Женева… Ще идеш, дражко…

– Какво да й пиша?

– Аз ще ти казвам какво… Тичай долу да си донесеш листата и калема…

И се започна един наплив от звуци и радостни възгласи, объркани мисли и думи направо без смислове, но аз пишех ли, пишех и макар да нямах никакво намерение да изпращам написаното, обещах си да го запазя за историята… пък ако стане нужда, и за в съда, защото вече знаех какво ще се случи…

„Мило ми чедо Иванке, приготви се да се силно зарадваш и да се никак не уплашиш, щото туй, що ида да ти кажа, е една добра вест, дето аз съм я толкоз години чакала и я дочаках най-сетне, и искам ти първа да я научиш, щото си ти едничка Ботйова и Христо-Ботйова. Ти сигур помниш оня човек, дето в градината на банкета във Враца седя до мене, не Стамболов, а другия. Същий тоз човек, някогашен четник от дружината на баща ти, днес е търговец на платове и ширити и неговите дюгени са пръснати от Ловеч, та чак до отвъд Истанбул. Та той дойде таз вечер да ме зарадва… Хеле не умрях! Иванке, една на мама, чуй и повярвай: баща ти е жив! Жив и здрав, само тук-там побелял, тъй ми каза човекът. Големец станал и живеел в един град на онуй място,дето започвало морето и плували патици. Там командвал крепостта на града и султанът всяка година го канел на сюнет на някой от синовете си… Още кога бил ранен навръх на Стара планина, а подир хванат от потерята, беят ли, агата ли, дето командвал читаците, познал баща ти, щото той бе еднакво личен и сред българи, и сред турци, и като видял, че е само ранен, заръчал да го занесат на ръце лично на каймакамина като един вид подарък, а оня сигур е бил учен човек, щом веднага турил ранения ти баща в каймакамската къща при каймакамския доктор. Там го излекували, дали му двайсетина души на коне и го изпроводили в Станбул. И той на кон. Като влязъл в града, сичкият тамошен народ излязъл по улиците и взел да вика „яша”, като че сам султанът бил тръгнал да иде нейде си… Тъй Христо паша станал комендантин на града, вдигнал къща и набрал слуги и слугини, и чак тогаз се решил да проводи хабер за нас с тебе, но заръчал дор три пъти: Иванка да се не враща без тапия от Европа, щото султанът има за нея големи предвиждания и надежди, тъй като турските жени хич не обичат да учат, а само да се сдобиват с деца… Затуй, мама, ти пиша, да ти кажа да си гледаш науката, да се не кахъриш за нищо, аз ще ида при баща ти, човекът тоз ще ме заведе, ще поостана там, колкото баща ти каже, пък, ако той рече, подир може и да се върнем двамата, но според пратеника надали Ботйов ще иска да дойде в България, докато тук на власт е Стамболов… Тъй че може и по-дълго да поживеем в града край морето. Пари ще ти пращаме ката месец, няма да се притесняваш с яденето, гледай си науката и чакай писма от баща си… Днес е вторник, в петък аз тръгнувам. Човекът замина за Ловеч да си натовари кервана и на връщане ще ме подбере, на края на града ще ме чака отделна кочия, да се не притискам и притеснявам от чужди хора, щото пътят до морето е дълъг… Туй дойдох да ти кажа на тебе, една на мама. Засега не казвай нищо на Димитрето. Той е влибен в някоя си учителка от гимназията в Пловдив и спорти както го разбрах, смятал по Димитровден да доведе булка, но както е тръгнала работата, сватбата може и да се поотложи, докато се прибере баща ви.… Дай сега мама да те прегърне и да си ми жива и здрава. Иванка, една на майка и още пО една на баща…

С почитание към тебе Венета Хр. Ботйова.

– Хайде сега, дражко, прочети ми да чуя какво съм рекла.

Докато четях, г-жа Венета седеше със затворени очи и усмихната кимаше, но дали в съгласие със смисъла, или просто в ритъма на думите, не разбрах. Щом свърших четенето, милата ми доти пъргаво скочи и ме прегърна. Но тъй ме прегърна, като че бях дънерът на дърво. Сключи ръцете си на гърба ми, а аз треперех в прегръдката й като сърце. Сърце на опленено животно.

– Знаех си! Знаех си, че е жив! Такива като Христю Бог не ги дава, та после да си ги вземе! Той ги дава завсякогаш!

Косата й миришеше на пот и сапун. Не знам приятен, или неприятен беше този мирис. Но той беше нейният. И все си казвах, че така мирише животът, който искам. Когато после една друга жена дойде при мене и преспа в часовниковата кула на Севлиево, аз не можах да бъда мъж с нея, защото нейната коса миришеше на френска вода, и макар този дъх да беше най-прелъстителен, аз усетих отвращение, защото такъв дъх години преди това бях доловил да се носи от ковчега на един стар учител, приятел на баща ми, стоял два дни непогребан.

„Има спомени, които ни защитават като рицарска ризница”, обичаше да казва мосю Февър.

Какво можех да направя в този момент, брате Захари! Трябваше да кажа на доти истината! Това трябваше да направя. Но тя щеше да ме намрази, така както съм я виждал да мрази Стамболов например. При споменаване на името му от очите й изхвърчаха мълнии, а устните й си присвиваха и ставаха тънки и твърди като острие на кинжал. Как можех да дочакам такава гледка за мене си! Пък и моята истина беше тъй скръбно далечна от нейната вяра, че след като се бих осмелил да я издумам, аз трябваше или да се гръмна, или да забегна… Но се налагаше първо да остана тук и да я спася, а чак след туй да избирам дали да налапам дулото, или да прегазя Дунава и да се не върна…

Но стана третото – онова, дето не исках и да го помисля.

Още в сряда сутринта аз казах на г-жа Венета, че щом тя заминава и не се знае кога ще се върне, аз затварям дюкяна, нарамвам торбата с часовникарските си потреби и тръгвам за Букурещ. Ще уседна там, ще завъртя занаят и ще ги чакам да ми дойдат на гости двамата с бай Христо, та да се пак съберем и да си спомним лудото време. Обещах й пътьом да мина през пощата и да изпратя писмото й до Иванка. Направих всичко, както бях обещал. В плика турих празни листове, нарочно сбърках адреса, а и въобще не написах името на лицето, комуто е адресиран хаберът, но го изпратих.

Сбогувахме се като хора, заети със своите си работи, но които до месец-два пак щяха да се видят. Ни сълза от очите й, ни тръпка в дланта й, докато стискаше ръката ми. Личеше й, че си мисли за друго. До вечерта стигнах Пеньовия хан, но не се отбих, а се притулих в гората отстрани и ни сън ме ловеше, ни глад усещах, докато чаках да се появи по шосето откъм Ловеч кочията на Чолака. Имах план, който се състоеше само от цел: да премахна този вреден човек, та ако ще и да го убия. И го убих. Изчаках го да спре в двора на хана и да разпрегне конете. Докато ги поеше на герана, аз се примъкнах в тъмното и заедно с торбата си се свих на най-дълбокото кътче на возилото. Човек може да заема толкова място, колкото иска. Седях тих и дишах само с кожата си – като бръмбар. След час или малко повече Чолака дойде и му личеше, че беше пийнал. Потеглихме и кога се отдалечихме от хана на разстояние един вик, дори вик на умиращ, аз стиснах очи, припълзях и с всички сили забих ножа в широкия гръб пред мене… после в шията… не знам колко пъти. Ни вик, ни шум. Само конете като че усетиха удара и забързаха ход. Стоях вцепенен и ни смеех да отместя трупа и да взема юздите, нито пък да сляза и да хвана гората. Конете спряха сами и единият тихо процвили, сигурно бе усетил мириса на кръвта. Тогава се оборавих, примъкнах трупа навътре под платнището, където сигурно е щяло да лежи тялото на убитата г-жа Венета, после заех мястото на кочияша и изплющях с бича… Поех по пътя за Търново и не знаех защо отивам там. Имаше луна и аз видях в сумрака, че от шосето се отделя земен път и тегли направо през гората. Почудих се дали да използвам здрача и да изхвърля в трънака окървавената леш, сетне да пусна конете, та да не гладуват и жадуват запрегнати, и пряко гъсталака да се върна в града, а на разсъмване пред очите на всички да застана на Самоводския път и да чакам превоз за Свищов…

Но не би. Из гората изскочиха трима джандари, извикаха „Стой! Горе ръцете!”, претърсиха кочията и като не намериха избягалия от одринския затвор убиец, попитаха ме що чини този труп в каруцата ми.

– Карам го и диря място да го заровя.

– Какъв ти е той?

– Враг.

– Чиста работа.

Сложиха ми пранги, проснаха ме редом с убития и така се върнахме в града.

Делото се гледа в София и набързо, поради замесеното в него име на Ботйов. По туй време вече бе забранено това име да се споменува в България. Дори майор Кирил Ботйов най-внимателно спазвал забраната. По тази причина не издириха и г-жа Венета за свидетел. Пълните ми самопризнания, ловкият адвокат Таушанов и писмото до Иванка, което по заповед от двореца не бивало да се огласява, спомогнаха колкото да намалят на двайсет години полагащата се на подобно деяние доживотна присъда.

Случаят беше определен като „убийство от любов”, но името на жената, предизвикала ревността на убиеца, не беше упоменато. Изпратиха ме в плевенския затвор. Мълвата бе стигнала там преди мене. Престъплението ми затворниците изтълкуваха като най-голям ербаплък, защото няма орден, власт или подвиг, годни да украсят мъжката чест така, както жертване в името на любовта.