За миналото и отдавна свършено време

Дядо ми, Йордан Тренков, дългогодишен учител, умееше да говори много увлекателно. Години след като вече го нямаше, ме спираха в Шумен негови ученици, спомняха си с благодарност за уроците му. Вече пенсионер, живееше при нас, в Русе. Обикновено след училище отивахме на пейката в двора и още един път преживявах с него това, което учехме в клас. После разигравах битките на римските легиони с Картаген... Паметта му беше изумителна. Когато разказваше за детството си в Прилеп, ,за училище, за Илинденското възстание - сипеше имена, дати, местности, случки, помнеше и най-малките подробности... А мама, учител и по стенография, записваше в една дебела тетрадка

Ние, децата, отдавна бяхме напуснали дома ни. Родителите ни живееха сами в Русе. Бяха свикнали да бъдат заедно. Когато баща ни почина в края на 1988 година, мама не поиска да дойде при мен в София,

в Русе бяха домът й, приятелите, спомените, помолих я: „Помниш толкова неща, които ние няма откъде да знаем, а не сме при теб, зa да ни ги разказваш. Напиши ги, моля те, всичко ни е интересно.“ При една от последните ни срещи, мама, акуратна, във всичко, ми показа кафява подвързана тетрадка с името й на корицата: „Ето написах, както ucкaше, не зная на кого ще му е интересно да чете...“