Тъгата на ангелите

Времето тече, хората умират, тялото потъва в пръстта и повече нищо не знаем. Иначе небето тук рядко се вижда, отнемат ни го планините и ветровете, набрали сила от същите тези планини, мрачни като края на света; но понякога, когато зърнем парче небе след виелица, ние си представяме бяла следа, оставена от ангелите високо над облаците и планините, над грешките и човешките целувки - бяла следа като обет за блаженство. Този обет ни изпълва с детинска радост, събужда отдавна забраве­ната вяра в бъдещето, но и изостря чувството на отчая­ние и безнадеждност. Това е в реда на нещата - силната светлина хвърля дълбока сянка, върховното щастие таи някъде голяма беда, а добруването човешко е сякаш обречено на вечна несигурност. Животът е доста обик­новен, за разлика от самия човек - това, което наричаме загадки на живота, са нашите собствени беди и тъмни дъбрави. Смъртта носи всички отговори, пише някъде, и отключва древно познание - пълна глупост, разбира се. Това, което знаем, това, което сме научили, не е изникнало от смъртта, а от стих, отчаяние и накрая спомени за щастие и тежко предателство. Не сме надарени с мъдрост, но това, което трепти вътре в нас, я замества и може би превъзхожда. Затова можеш спокойно да ни слушаш.