СЪН /симфонична поема

Припомняйки си великолепната поема на Кирил Кадийски „Green“ (2002), за мен не беше изненада новото му драматично превъплъщение в „Сън“, което поетът отново определя като симфонична поема. И с пълно право - тя е полифонична, в нея търсят надмощие романтичното и трагичното, привидно спокойното съзерцание се прекъсва от мощните взривове на познанието за несъвършения човешки и космически ред. Изведнъж поетът, когото виждаме взрян във вечните неща и странящ от суматохата на деня, поставя мощен контрапункт, изненадващо съвременен тон в осмислянето на всичко онова, което преживява нашето поколение. Но той е там - в онова, което времето е оставило като урок, който не сме научили, и тук - и сега - където трябва да намерим отговорите, а не само да поставяме въпросите. От увисналия на бесилото Вийон, през разстреляния Джон Кенеди, убития Джон Ленън, самозапа- лилия се Ян Палах, от атомната бомба над Хирошима до терористичните актове днес... Големият творец си личи по проекциите на днешното време върху вечното. При Кадийски те са в изненадващи на пръв поглед ракурси, но така безапелационни в метафоричното си припокриване, че трагичното усещане за „обратното броене“ за началото и края на човешката цивилизация звучат като Бетховеновото богоборчество.

Светлозар Жеков