Мечката и други разкази

Когато съставям сборник - най-големият ми ужас е да не заприличам на някой от тия симпатяги, които подреждат книжките си така: един силен разказ, втори - не особено... и след това - десетина - почти едни и същи, за да попълнят книжката до последната страница. В един стил, с едно и също настроение; така, че да е удобно на четящия и нищо да не го накара да промени дори позата си в креслото, камо ли - настройката на душата си.

Аз правя обратното.

Държа (и се радвам) разказите ми не само да не си приличат един с друг... но и да създават усещането, че са писани от различни хора!

Защото - ако си последователен, мислещ и задълбочен - няма как да не откриеш, че самата идея, че си Един Единствен Човек е напълно абсурдна!

Във всяка минута съм съвсем различен човек! - бих казал аз.

Едно движещо се през невъобразимия свят огледало, дълбоко пет милиарда километра, в което на трилиони пластове се отразяват квадрилиони различни картини! - ето това е една бегла и бледа картина, портрет на Човека, такъв, какъвто си го представям аз.

И въпреки това - колкото и невероятно да е - този милиардо-картинен човек все пак е Един Човек...С една лична карта, с едно тяло и с едно име, което стои върху книжката му с разкази. Не, отказвам да повярвам в това...

И все пак е велико, някак...приятно: Един Човек...