Това е второ издание на първата ми самостоятелна книга - стихосбирката „Сол". Допълнена с цяла поредица нови стихотворения. Илюстрациите са взети без промени от старата книга. Стилистиката е запазена.

Който знае какво е ъндърграунд, който има сетива да усети мощното му подземно дихание - той ще почувства. Ще разбере какво съм искал да кажа, преиздавайки точно тази своя книга. Всъщност, едва ли има някой, който знае какво точно е ъндърграунд. И някой би се изсмял: Точно пък в България ли, точно пък ти ли? Но който е слушал Riders on the storm на Дорс посред нощ, с бутилка моряшки ром между краката, седнал на счупена пейка на гарата в Бургас или Девня, или гара Север или под моста Чавдар, или където и да е другаде из глухия и див свят на неосветените улички и съмнителните заведения, тоя неописуем и свещен свят на сумрака - той ще разбере. Не с ума, а с нещото, което стои под ума, клокочи, вълнува се, създава поезията, громоли и шуми страховито. Океанът.

В годините, които създавах стихотворенията и рисунките на Сол, аз самотувах, пиех, вдъхновявах се, бродех като привидение в празните междублокови пространства, лежах на пода с цигара в уста и клечка, потопена в туш, в прасковен сок, във вино или в кръв - в ръка. Това бяха годините от 2003-та до 2007-ма.

Пишех и рисувах - по листа, които лежаха разпилени из цялата стая. Понякога се прехвърлях върху стените, понякога - върху кожата си. Не бях поет заради писането или заради брадата, не и заради пиенето на уиски вечер или на червено вино сутрин...а заради целия живот, заради всяко неутрино от битието си.

Бях поет в чувството си, в мисълта си, в диханието си, в думите си, в действията си; в тоалетната, в банята, в леглото, в кухнята, докато готвех някое печиво или подпалвах дома си - бях поет изцяло. И се чувствах страшно.

Ако скочех от прозореца и се размажех на плочките долу -долу щеше да има труп на поет. И кръв на поет. Благословено и жестоко състояние.

Ако да си отчаян е да не можеш да постигнеш това, което искаш - аз бях обратното на отчаян. Бях всецяло поет. Усещах го и треперех от това. Няма нищо хубаво в тая работа. Страшно е. Станал си нещо, за което не си и предполагал - как изглежда и как се чувства. Но по-вдъхновяващо чувство едва ли има. Чувство за прекрасна трагедия. И аз пишех, живеех, лежах на пода и записвах всяко свое дихание и мисъл.

Дали бях добър поет? Този въпрос звучи смешно. Все едно да попитаме за една риба дали е добра риба.

И така: Сол.