Тъй рече Виктор

„Виктор пристигна внезапно и веднага почна да се пише сам. Това, разбира се, е метафора – аз траках по клавишите. Разбира се, няма и никаква мистика – който списва стихове, знае как става. Тоест, изобщо не знае. „Някой диктува” е метафора на Андрей Германов, която кохортата стихоплетци кудкудяка наляво и надясно, га че ли звездите им го говорят.

Виктор си дойде със заглавията и архитектониката. В социалната мрежа стихотворения от десетина куплета никой не чете. Дори аз. Та Виктор избра вътрешните рими. Аз се съгласих.

И тръгна като на шега. Тъй рече за това, тъй рече за онова - четири години в незнаен ден, в незнаен час на екрана на компютъра се появяваше поредното стихотворение. Направо на екрана. И направо пред читателите. 62 стихотворения.

После, също така внезапно, както дойде, Виктор взе, че си отиде. Пак без мистика и метафори. Просто знам, че повече няма да пиша така, дори и да искам. А аз никога не се напъвам да редя римички на всяка цена – каквото там си се подреди. И никога не знам какво е искал да каже авторът! Виктор беше ту отвеян, ту саркастичен, ту зъл, ту неприлично сантиментален, обаче винаги честен. Много ми е скъп, пустият му Виктор, затова го споделям в книга, може пък и вие да го харесате.

Ох, да, неизбежният въпрос – кой е Виктор, по дяволите?! Както е възкликнал Гюстав Флобер: „Мадам Бовари – това съм аз!”, тъй рече и Виктор…“ – признава авторката.

Зачитайки ръкописа на новата й книга „Тъй рече Виктор“, Стефан Димитров, един от най-популярните български композитори, написал десетки песни по нейни стихове, си казва: „Маргарита порасна“, но когато го прочита до края, коригира първоначалното си впечатление и разбра, че по-правилното е не пораснала, а израснала като творец. Това е израстване на творческия Аз, преминаване в една нова качествена категория, както като светоусещане, така и на личностните характеристики на твореца. Лирическата героиня на Маргарита Петкова също израства и помъдрява, но това не се отразява на перфектната поетическа форма, характерна за поетесата – тя предпочита да остане вярна на римата, на ритъма, на класическия стих, а не да се разпилява в необята на верлибъра.

Без да се подценяват стиховете на Маргарита, в които много жени се припознават и които очертават цял дял в съвременната българска поезия, може да се каже, че новите й творби са по-сложни, по-мъдри, по-философски. Това не е скандалната „дива къпина“, която казва нещата в очите, без да спестява нищо. Тук има повече дълбочина и житейска мъдрост – на човек и творец, който е натрупал достатъчно личен опит зад гърба си, но гледа и напред в бъдещето: „Запомних, че светът е цял, когато е на половини.“

Новата книга на Маргарита Петкова показва как се разширява диапазонът на темите, които я вълнуват – да, и любовта я има, но вътре са и животът и смъртта, доброто и злото, грозното и красивото…

Всяко едно стихотворение е изпълнено с много мъдрост. Това отново е дръзка, шамарена поезия, но с ръка в кадифена ръкавица. Така обаче понякога боли повече. Сарказмът в новите стихове на Маргарита Петкова обаче не е човеконенавистнически. Той бичува човешките пороци, но в него има и елегантност. Лирическата героиня на Маргарита Петкова вече не тропа по масата, в думите й има повече финес. Стиховете са много лирични, въздействат и карат читателя да се замисли за важните неща в живота си.

„Тъй рече Виктор“ показва каква трябва да бъде социалната поезия днес – с широк обществен отзвук, поставяща остро проблемите, които вълнуват всеки човек. Това са проблеми, взети от самия живот, та макар в някои от стиховете да се интерпретират и библейски мотиви. Стиховете озвучават битието на всеки един от нас, бил той млад или възрастен, защото всеки човек се сблъсква ежедневно и с природни катаклизми, и с конфликти между хората, никой не е застрахован нито от зло, нито от добро, нито от завист, нито от възторг, нито от любов, нито от смърт.

Маргарита Петкова доказва, че всеки поет има своя еволюция, преминава през различни настроения, емоции и поетики. Тя самата никога не е била еднаква, стереотипна, винаги е била различна, изненадваща, но и винаги разпознаваема. В новата й книга има стихове, от които човек може да го заболи, но и да се пречисти. Именно в това е силата на голямата литература, която остава и за тези след нас.