Капани пред Райските порти

...В младите ми години липсата на време ме притесняваше много. Може би затова, че в писането и не само в писането си правех непрекъснати опити да се "разкрепостявам" в пространството, да се почувствам свободен. Всъщност, винаги през живота си съм се чувствал свободен. Защото съм непоколебимо уверен, че усещането за свобода не идва отвън, свободата е дълбоко вътрешно преживяване.

През всичките си дни и нощи по онова време обаче се чувствах страшно самотен.

Много отрано осъзнах суетата около себе си, не, не става въпрос за индивидуалната суета, която до болезненост ми е чужда и която ме отвращава, а онази, другата, суетата на човешките цивилизации, неуморно поглъщащи се една друга в несъществуващата бездна на времената.

Живеем между два свята, два свята, чието сливане се осъществява в човека. Придвижването на тези светове един към друг поражда сблъсък, разруха и смърт. Само в човека, надраснал предразсъдъците, с които светът е закърмен, става възможно придвижващите се един към друг брегове да се докоснат и от сливането им да се издигне свещеният връх на хармонията.

Коя е силата, която във времена, подобни на времената, в които живеем, може да излекува човешкото същество от неизбежната прикованост към модели, роли, клишета и догми? Естествено, любовта. Тя е, която пробужда дълбините, в които всички сме едно цяло, в които човекът просто е същество, и защитните брони и ризници, изграждани от векове в нас от недоверие един към друг, от страх, от омраза, изчезват. Човещината...

Нормалната човещина е върховният коректив на социални системи, идеологии, религиозни догми, независимо от това дали човек вярва в тях или не: Човещината, която, колкото и да е подчинена на света, в който живее, един ден се пробужда и - съзнателно или не - се противопоставя на нахлуващото отвън...

Радослав Игнатов