След Ботев, Вазов, Пенчо Славейков и Яворов поезията на Дебелянов е поредната екстазна пулсация на отечествената нравствена енергия. Спъван във външното си развитие - трагедийно смазан и разчленен от безумията на посредствени и продажни политици и управници, българският дух се разгръща в териториите на духовната вселена. Една безгранична и всемогъща държава на фините трепети, на божественото откровение и прозрение, на внезапните и яростни тласъци на народнопе-сенния гений. Една материализирана империя на духа, на словото, което е у Бога, и Бог е словото. Ето как българският характер намира божествените си изяВления в поезията на тези строители на отечествения дух. Словото не е само думата, звукът, музиката, но и невидимото лъчение на доброто, всеопрощаващото, благодатта. Ето защо то открива върховните измерения на друг свят - по-добър, по-човечен, по-истински дори, според мечтанията на поетите. И Дебелянов като останалите ни големи лирици постоянно се сблъсква с отвратителния филистерски дух на обкръжаващата го среда, с крещящото безсмислие на парвенюш-ката действителност.

Натоварен от съдбата да бъде един от духовните водачи на народа, една от неговите нравствени опори, този нежен юноша се сражава с удивителна последователност като Дон Кихот на слоВото с арогантните и силните на деня Тартюфи.

Гео Милев е един от първите, които посочват драматичната връзка между живот, съвест и поезия у Дебелянов: „Димчо Дебелянов беше пленник на страшната проблема Живот. Неговата невероятна съвест разбиваше живота на хиляди въпроси, които се сплитаха около душата му в нажежени и безизходни пръстени. Животът беше 3а него страдание, а страданието - негова поезия.

Димчо живееше един страшен живот на съвестта - в онази хлъзгава пътека, дето кракът се бои да стъпи -между волята и безумието." И действително - безумието на мерзка-та действителност убива поривите и летежа на нежните души, съсипва всякаква духовност, но волята на поета, волята на високонравствената личност продължава искрата на живота. Удивително е, че нежната натура на Димчо с творчеството си и с личната си гражданска позиция е същевременно безкомпромисна и горда. Тази ужасяваща филистерска действителност, която със своите клюки, интриги, бездушие и иинизъм тласка към смъртта крехкия и раним Димитър Бояджиев и даже харамията Яворов, не може да съкруши лъчезарната душа на Димчо Де-белянов. Колкото по-отвратителна става средата, толкова по-яростна е и съпротивата на поета. Всеки ред на Дебелянов, всяка негова дума е лъчес-труен протест на чистото и невинно съзнание, на ангелски извисената душа против фасулковщината на обществената среда, ако използваме яркия израз на Пенчо Славейков. Но в сблъсъка с мрачната реалност поетичното крило се превръща в меч.

Иван Гранитски