Повиках мрака

От върховете

залезът ще слезе

със тиха и безсмислена тъга

при хората във тоя миг единствен

на позлатена тишина.

Умиращото слънце

ще погали

реката и ще изтече

на запад. Птиците ще плачаат

без някой да ги разбере

и в хаоса от сенки ще се втурнат

размахвайки панически крила,

и мракът бавно ще ги смиа,

а те ще търсят светлина...

***

Непримиримостта, изгарящата воля на лирическия герой на Въглемир Тъжин, тоест Искрен Веселинов, на моменти има богоборчески характер. Той знае, че може да счупи „стъклото на страха", да открие „края на кръга", където достигналите съвършена пълнота се превръщат в „мъдри синове на есента". Любовното опиянение се трансформира от неудържим копнеж в стоическо страдание. Той усеща, че нощта превръща преплетените тела на влюбените във водопади, чиито безмълвен грохот на страстта оглушава всичко, но е убеден, че по-значима е братската любов на сродните души, любовта към Отечеството и към висшите нравствени ценности, които отделят човека от безсловесното същество.

Въглемир Тъжин, тоест Искрен Веселинов поднася на читателите една искрена, честна и талантлива книга с лирически изповеди. В разногласния хор на съвременната българска поезия много малко са книгите, които се открояват с такава цялостност, органичност и талант.

Иван Гранитски