Пътят към София

„Това не разбирах - каза Андреа, когато отминаха и свиха по Витошка към къщи. - Не разбирах, че някак естествено става всичко... Върховете се срещат с върховете, низините с низините... Англичани, турци, руснаци, българи... Като че ли има една граница, до която хората се делят по народност... какъв си, угнетен ли си, поробен ли си... И после друга някаква граница., кои си... от върховете ли си или от низините..."

„А как трябва да бъде, мили?" -попита тя. „Не знам... Преди знаех... ще бъдем равни, всекиму заслуженото... Може би пак това би трябвало да бъде... Или... Не знам. Но не мога да се успокоя, не мога да приема..." „Не приемай - усмихна му се тя с хубавите си златисти очи. - Ако търсиш, ако искаш..." „Но какво мога аз сам! Нали виждаш!" - рече глухо и възбудено той. Тя каза: „Първо, ти не си сам, Андреа, скъпи мой, не сам, двама сме... И второ... Второ, сега започва. Животът е пред нас.