Наследниците на Цар Самуил, книга 2 - Позорът на падението

Пиша последните страници на тази книга и плача. Нямам сили. Ръката ми отпада, а трябва да нарисувам и заключителната глава. Да затворя тази нелепа страница от историята на България. Плача. Като узрялата в чужди предели Родина, подготвяна да капне в обятията на нови цивилизатори.

Главата следва да бъде осемнадесета. И годината на позорището е осемнадесета. С какви букви да я изпиша, че да не се забравя никога? С български, или с византийски? Нямам сили да я довърша, а трябва!

Имах надежда, че наследниците на цар Самуил ще удържат силата на царството, ще устоят на съблазните на златото, на боричкането за сан и величие. Но в лабиринта на българските ходници изгубих и последния лъч. Не знам дали ръката ми ще издържи, но трябва да напиша и епилога. Не на книгата! На Негово Величие Първото Българско Царство! Той трябва да бъде кратък, ясен и силен! Като удари на камбана, но бавни, отмерени удари, известяващи смъртник. Пази, Боже! Не! България не може да бъде смъртник! Не и България! Царедворците искаха да видят и да имат Константинопол. Нямам избор. Ще ги заведа там. Като имигранти. За да видят наяве своето пълно падение и триумфът на Българоубиеца!