Критика и искреност. Случаят Йордан Маринополски

В зората на прехода към демократично общество у нас след 1989 г. реабилитацията на маргинални автори и произведения претърпя бум. Литературната карта постепенно промени своя мащаб, отбелязвайки „нови" и „нови" феномени, които до този момент са били принудителни - по идеологически причини - слепи петна в литературното ни мислене. Нанасянето на подробности обаче ни най-малко не промени дотогавашните напрежения между център и периферия. Центърът си остана център - само периферията се обогати значително повече. Ние продължихме да четем периферията тъкмо през каноничните вече твърдения на центъра.

Тук обаче предприемаме друг подход: ще се опитаме да четем центъра през твърденията на периферията. На практика да го препрочетем, за да активираме отново вече вкаменени от натрупаните години, академичната наука и учебникарската индустрия напрежения. Но и доколко изобщо съществуват памет за тези напрежения? Памет за стълкновенията между д-р Кръстев и Йордан Маринополски, между Пенчо П. Славейков и Йордан Маринополски? Паметта услужливо свежда мненията на Маринополски до "изцепки" ... Нашата литературнокритическа памет крачи с победителите. Йордан Маринополски обаче е от победените. Затова целта наследващите страници е да се опитаме да установим хронологията на едно литературно и човешко поражение. Това не може да бъде установено само през съчиненията, публикувани в многотомните издания на класиците, както през тъничките, никога непреиздавани брошури на нашия герой Маринополски. Тук на критиката ще гледаме преди всичко като на последователно усилие, което се проявява в практиката - преди всичко през литературните и обществено-политическите вестници и списания. Но тя осцилира между автори и произведения и благодарение на познати и непознати писма, както и на мемоари за междуличностни катаклизми, възходи и съкрушения. За всички герои на таз и книга литературата, е била живот, Животът. Критиката е била дробовете, чрез които диша литературата.