Денонощия

Думите потъваха

в комините на къщите,

блъскаха се

в керемидените покриви,

режеха усмивки

в процепите на стъклата,

а пироните ковяха

чистите им ризи

по стените.

Думите от моята молитва

литваха

съвсем безпомощни,

губеха се като дим

(един поет

в това сравнение открил

на равнодушието

страшната отрова),

а господ примерно

сменяше

красиви багри

в четири сезона.

И плуваха към тъмнината

къщите -

отвъд пространството

и времето,

затъваха във залеза,

а думите ми

глъхнена,

затворили у себе си

на хълмовете

тихите въздишки,

зеленото на дивата трева

и тези жълти,

дребнички цветя,

които нощем мигаха

срещу звездите.

И в някоя космическа

година за някого

(навярно)

можеха да превърнат

във откритие...