Сълза в окото на сянката

Лирикът Николай Майсторов знае, че душата му всъщност отразява енергията на противоположностите. Сякаш нейната светлина, вътрешният й живот, е волтовата дъга между екстаза и отчаянието. Той никога не забравя, че в пръстта е събраната болка на погребаните души, но в същото време възприема орлите като братя по кръв. На техните криле той се надява да полети към необята и да се изтръгне от сковаващата полета на духа тленна плът.

Както и в пластическите си мегапроекти, които поразяват въображението с мощта, драматизма и дълбочината на вложените символи и идеи, така и в поезията си, Майсторов провижда сънят от „другата страна на изгрева". Когато слуша музиката на Бах, той усеща бездънната пустота, в безкрайност потопена. Отломките от тази тъмна, но мамеща пустота понякога закриват небето, което е „затворило безкрая със синята си мантия".

Със сложната и многопластова метафора за сълзата в окото на сянката Николай Майсторов сякаш иска да ни каже, че Демиургът е създал вселената като във всичко е вложил единството на противоположностите - животът, който се превъплъщава в смърт и смъртта, от която се възражда живота, болката, с която е бременна радостта и радостта, която преминава в болка, когато разбере, че е самодостатъчна и безгранична.