Поезия

СТИХОТВОРЕНИЕТО

I.

Стихотворение се ражда неуверено

от безредието на плътта.

Самото то още безсловесно се изкачва,

все още само предчувствие, жестокост,

вкус може би на кръв

или криволиците на кръв по вадите

на битието.

Вън е светът. Вън е насилието, което грее

в зърната на гроздето, раждащи

мъничките корени на слънцето.

Вън са истинските и нетленни същности

на любовта ни, реките на желанията,

великият и външен мир на нещата,

листата на дърветата, обладани от тишина

- съдбоностният час на обладанието.

И стихотворението расте,

взема същественото в прегръдките си.

И вече няма сила стихотворението да може

да разруши.

Неудържимо, неповторимо,

то навлиза в домовете, съкровени в нощта,

то е в светлините и мрачините около нашата

трапезата, то е в сдържаната привидност

на нещата, то е в тяхната завършената

хармоничност.

- Там слисаното сечиво

не познава на уплахата гръбнака.

- И стихотворението властва

напук на тленната плът и нетрайното време.