Акустика

Всеки има своя избор.

Всеки има своя път. Лек и труден, весел и тъжен, зъл и добър, дълъг и кратък.

Да избереш да си различен, да избереш да си свободен по свой начин, да вървиш по своята пътека, загърбил норми и условности, морал и законност е нелеко.

Това избра Андреас, Андрей, Андро.

Избра да бъде човек неподчинителен и неподчинен, неустановен, непостоянен, нетипичен. Избра да упражни правото си да е свободен в едно псевдосоциално социо. Да е свободен в духовността и битието - и в изобразяването му .

Трудно е да разсъждаваш и представяш някого. Трудно е да даваш оценка на онова, което е оставил след себе си. Още по-трудно е, когато познаваш човека.

Аз познавах юношата, младежа, мъжа Андрей. Познавах гимназиста, неприетия в Художествената академия скулптор, завършилия и непрактикуващ духовник, бащата на Ада, сина на Пенка Кръстева. Чувах гръцката тъга в силно звучащата музика, чувах шумните изяви на младостта, неукротимостта в споровете, тънката струя на леещото се вино. Виждах красивото му, мъжествено, с чувствени устни лице. Виждах го весел и мрачен, отчаян и самоуверен, нежен и груб. Общуването ми бе с близостта и невинната самоуверереност на "аз го познавах".

Сега се питам не само за Андреас, а за много човеци, пресекли моя път, крачили редом с мен, постояли за малко под житейските сенки - познавах ли ги, познавам ли ги?

Андрей ме повика с дъха си, с последния си дъх в едно ноемврийски утро. Помислих - отива си, отива си, отива си... И в мен се обади извечния смут, извечното преклонение на човека пред раждането и смъртта.

Успях ли да се сбогувам? Не, не в общоприетия смисъл. Не успях да кажа онова, което мисля и чувствам.

Затова, сега, с тези думи се сбогувам и едновременно казвам "добре дошъл".

Пред вас са скулптурите на Андреас Гулямджис и стиховете на майка му, Пенка Кръстева. Аз ги приемам за едно цяло. А вие?

Люба Александрова