Краят на литературната автономия: 1946

Пламен Дойнов (1969) е професор в Нов български университет. Поет, драматург и литературовед. Директор на научноизследователската програма „Литературата на Народна република България (1946-1990)", реализирана от департамент „Нова българистика" на НБУ. Автор на множество монографии, сред които „Българският соцреализъм: 1956,1968,1989" (2011), „Алтернативният канон: Поетите"(2012), „Литература, размразяване, разлом: 1962" (2015),„Литература на случаите: от „Тютюн" до „Хайка за вълци" (2017), „Поколение и поезия. 1956-1989" (2018), „Линия на разполовяване. Осем персонални случая в литературата на НРБ" (2020) и др. За изследванията си е носител на наградата „Христо Г. Данов" в категория „Хуманитаристика"(2012), на наградите „Иван Радославов и Иван Мешеков" (2015) и „Иван Динков" (2016), за поезията си - на „Иван Николов" (2004; 2012) и„Николай Кънчев" (2012; 2016), за драматургията си - на „Иван Радоев" (2001) и „Аскеер"(2006). От юли 2020 г. е ректор на Нов български университет.

Книгата разказва историята на 1946-а като година на избор. Фокусира се върху дилемите на зависимостта и свободата. Представяпървите сцени на лирическо обожание на вожда Георги Димитров.Тълкува битките за надмощие в Съюза на българските писатели иинструментализирането му като подчинена организация на режима.Изследва пълзящото фаворизиране на социалистическия реализъми тенденциите за литературно обслужване на държавната политика. Описва и осмисля преследването на свободата на словото и на нейни персонални носители - Кръстьо Пастухов, Трифон Кунев, Цвети Иванов, Петър Горянски, Иван Радославов, Иван Богданов и др., проявили се като лица на несъгласието. Реконструира опозиционнатаи алтернативна литературна публичност. Разказва разнопосочни истории, които, събрани в синхронния свят на 1946-а, я превръщат впределна и прагова, но и в лична, човешка година.