Идеи, образи и символи в българската поезия през втората половина на ХХ век и началото на ХХI век

Послеслов към новата книга на Иван Гранитски

Автор: Панко Анчев

Мъртвото време в българското литературознание приключва. И макар постмодернизмът да е нанесъл дълбоки и трудно зарастващи рани на литературата и обществото, на цялата хуманитаристика, все пак се появява някакво просветление. Общественото съзнание постепенно се отърсва от заблудите, с които постмодернизмът го порази, и лека-полека го възвръща към обичайните ценности, начин на мислене и отношение към живота. Вижда се вече от все повече хора, че наложените схеми на анализите, митологизирането на профанното и тържеството на принципа „всичко е позволено“ се пропукват и разрушават.

Времето възкръсва. И се възражда интересът към миналото като традиция и история, но и като процес, в който се сблъскват идеи и принципи, разбирания за живота и устройството на обществото, представи за човека. Това е истинската история, която ни дава реалната престава за движението на живота във времето.

Тази потребност се проявява и в изучаването на историята на литературата.

Българската литература така и не получи написана своята истинска история. Няколкото опита на изследователи и колективи не можаха да изпълнят благородните си намерения и останаха в крайна сметка до емпиричното излагане на факти и събития, понеже не успяха да проследят процеса, да изучат и изведат неговите основни проблеми и закономерности, да очертаят факторите, които го движат. Една от причините е, че историята на литературата се възприема и разглежда едновременно като история както на литературния процес, така и на литературния живот.Но дори и когато се представя като история на литературния процес, тя трябва да бъде изяснена, да се уточнят главните принципи и критерии, по които протича процесът. Понеже не е възможно да се каже и напише „всичко“, необходимо да се уточни най-важното: история на какво е историята на литературния процес. Докато това не стане, въпросната история няма как да бъде написана, да бъде истинска и да звучи убедително.

Днес сме изправени пред още едно затруднение, което следва да бъде бързо преодоляно. Постмодернисткото литературознание не признава съществуването на единен национален литературен процес, тъй като за тях самата национална литература е фикция и реално не съществува за сметка на т. нар. „литература на регионите“. Това е една от най-коварните глобалистични идеи на постмодернизма, целящ разлагането на нациите чрез заличаване на нейните вътрешни връзки и на националните им съзнания. За съжаление тя доста е ерозирала българската литературоведска мисъл. Новите литературоведи, занимаващи се с история на литературата, изобщо не говорят за национална литература, камо ли за история на литературния процес.

Истината обаче е не само по-важна, но и по-силна от предпоставените измислени и разрушителни идеи. Краят им наближава, след който времето ще възкръсне. Предчувствието ми се оправдава от някои опити да се върне литературознанието към нормалното мислене. Вписвам в тях преди всичко усилията на Иван Гранитски да изследва историята на литературата ни от гледната точка на идеите и особеностите на художествените средства и похвати в българската поезия от втората половина на ХХ и началото на ХXI век.

Иван Гранитски е преди всичко литературен критик и публицист; неговият подход към историята на литературата е подход на критик. Т. е. оценъчно и с изследване на по-малко факти, а повече на тенденции, посоки на развитие, идеи. Когато пише за отделни автори, той се съсредоточава в литературните им постижения и търсения, без да навлиза в биографиите или в подробности, които може да са важни за историка, но за критика не са чак толкова интересни. Гранитски изследва приносите на поетите в литературоведската тема, която си е поставил да изследва. Неговите усилия без съмнение подготвят новото време в българското литературознание.

Книгата на Иван Гранитски „Идеи, образи и символи в българската поезия през втората половина на ХХ век и началото на ХХI век“ е плод на дълголетното му участие в българската критика, в което е наблюдавал и анализирал изявите на най-изявените за този исторически отрязък, а и негови любими поети. Читателят може и да долови известно разностилие и отпечатъка на ранните му години, но тогава нека знае, че направените преди толкова време оценки и изводи не само не са изгубили значението си, но категорично са потвърдени от времето. Гранитски познава повечето от разглежданите от него поети; с някои от тях го свързват приятелски и колегиални отношения. Затова и пише за тях като за близки хора, с които е вървял общ път в литературата. В книгата си той не се отдалечава от тях, не заема позата на „обективен“ историк, а проследява живото им слово, осмисля го, радва му се и го анализира проникновено.

В изследване от този род авторът трябва да разреши две изключително важни задачи: да изведе и опише типологията, т. е. общото, което характеризира и определя литературния процес и вписва поетите от съответното време. От друга страна е важно да запази авторовите своеобразие, да подчертае очевидните и изключително важни за самата литература различия. Единството в нея се създава от различията. Тук рисковете са много. Изследователят може да се увлече и да абсолютизира както типологичните сходства, така и своеобразията. За да намериш и постоянно да спазваш равновесието, се изисква отлично познаване на изследвания исторически материал. И то познаване в най-малките подробности; иначе неправилните изводи идват много лесно и могат да компрометират цялото изследване.

За мене специално най-голямото постижения в тази книга е извеждането и анализа на типологията. Само привидно лесно е да посочиш общите места у всички автори. Но типологията не е просто онова, което наричаме „общи места“, а се съдържа и проявява в идеите, присъщи на времето и изразени от литературата. За да ги формулираш и анализираш е необходимо литературата да се прочете внимателно, дума по дума, за да се долови онова, което обединява всички и ги кара, в крайна сметка, да говорят и казват едно и също – макар и с различни думи, образи, метафори, символи, стилистика, ритмика на стиха и т. н.

Типологическите сходства не са еднаквост. И не само не обезличават авторите, но показват тяхната способност по свой начин да бъдат изразители на времето, обществото и нацията и да говорят от тяхно име. Колкото по-ярък, самобитен и по своему талантлив е един писател, толкова по-здраво е свързан с общите тенденции и по-щедро ги обогатява, направлява и развива. Това обаче не е лесно за установяване и често изследователите се плъзгат по несъщественото, което са мярнали във видимото и на повърхността. Типологическото сходство е сходство преди всичко в идеите, настроенията, чувствата, начина на мислене. Те се въплъщават в думите и изразните средства, поради което могат да бъдат изведени само при внимателно, професионално и целенасочено четене.

Иван Гранитски се е справил с тази огромна трудност и ни показва как поезията от 40-те години насам и през целия ХХ век се развива и променя, как следва обществените идеи и настроения и ги изразява в тяхната пълнота и точност. Точни са неговите характеристики на десетилетията и на поколенията, които ги начеват и представят в историята.

Този половин век, чиято поезия изследва Иван Гранитски, е сложен, противоречив, рязко сменящ посоките на развитието на обществото и държавата. Авторът не се е поддал на трафаретните определения и оценки на тези промени, а е потърсил реалния им смисъл в свидетелствата на поезията. В тези свидетелства той вижда колко по-сложен и пълнокръвен е животът дори и тогава, когато неговата публицистика и документите казват друго. В документите рядко ще чуем гласа на историческия смисъл, на същността на времето. Те маркират фактите, но фактите не са още самата истина, а само нейни външни означения. Явленията и тенденциите са в художественото слово, поради което то трябва да се чете задълбочено и да се извежда из него както формалната, така и същностната истина за епохите. Но трябва да си историк на идеите и смисъла на историята на литературата, а не на сухите факти.

Иван Гранитски очертава умело социалния и естетическия контекст, в който се изпълва битието на българската поезия от втората половина на ХХ век. Той споделя схващането, че 40-те години подготвят важни социално-политически промени, за които свидетелстват и изразяват поетите от поколението, навлязло тогава в литературата. И посочва как постиженията на тези поети оказват плодотворно влияние и върху поетите от 50-те години, и върху тези на следващото десетилетие. Защото през 40-те години фактически съзрява епическото съзнание в българската литература, благодарение на което тя се въздига на ново равнище и става готова за мащабни епически платна както в прозата, така и в поезията. Става дума за поетите Никола Вапцаров, Богомил Райнов, Александър Вутимски, Александър Геров, Веселин Ханчев, Божидар Божилов, Радой Ралин, Валери Петров, Николай Марангозов. Това поколение пренася традицията на българската поезия от първата половина на века, осмисля ги по нов начин и ги завещава на идващите след тях. Благодарение на него бе възможен истинският разцвет на българската литература и изкуства през 60-те години, когато навлезе ново и многобройно поколение от забележителни творци от най-висок ранг. Те преобразиха литературата, защото общественото развитие го изискваше. Бяха необходими нови изразни средства, нов начин на мислене, говорене и поведение, за да се потвърди значимостта на епическото съзнание и неговите художествени творения. Никога преди, а и след това не се е раждало толкова силно, ярко, талантливо и многообразно поколение, каквото бе поколението от 60-те години. Съдбата му обаче бе драматично, защото то трябваше да стане свидетел и изразител на първите пропуквания в обществената система в българския свят. Тогава започна нейният разпад.

Иван Гранитски е доказан майстор на литературния портрет. И в тази книга майсторството му се проявява в пълна сила. Едно е обаче да изграждаш литературен портрет изобщо, т. е. извън концептуално изследване, подчинено на определена тема и цел, друго е да подчиняваш анализаторската си стихия на общата идея и изследователската истина. Сега трябва да изведеш онова, което е същност на поета, но е и в съзвучие с общите тенденции, мислене, изображение, чувства. В това съзвучие да отделиш и изведеш личния глас, който е неповторим, но се влял в симфонията, се изисква високо умение на литературовед, критик, историк, философ. Иван Гранитски го проявява и в интерпретацията на класиците, чието творчество вече е завършено и не подлежи на развойни промени, и при по-новите и по-млади поети до края на ХХ век.

Във въвеждащата глава Иван Гранитски с по няколко думи характеризира десетилетията от 40-те години насам. Не е възможно, разбира се, да се дефинират тези характеристики, защото времената са сложни и не се изчерпват с едно-две изречения. Но Гранитски прави това, за да очертае контурите на един важен контекст, в който да постави творчеството на отделните поети. И виждаме как в книгата те намират естественото си място и доказват правотата на изследователя.

Иван Гранитски е решил тази сложност в изследователската работа и чрез литературните портрети всъщност изгражда характеристиките на отделните десетилетия. Той успява да ни убеди, че колкото по-драматично и конфликтно е едно десетилетие, толкова по-бурна и драматична е неговата поезия. Но във всяко десетилетие българската поезия е богата на идеи, изразни средства, погледи върху живота и истини за него. Времето я формира не насилствено и не чрез директиви от властта, както се напъват да ни убеждават неолибералните „историци“ (а всъщност клеветници) на литературатаqа органично, натоварвайки я да го изрази и да свидетелства за него.

Изследователят постига и едно изключително ценно и значимо качество на своя фундаментален труд. Когато човек го чете внимателно и аналитично – особено портретите на поетите, вижда как последните поети на ХХ век и първите на ХХI век в една или друга форма и характеристика също като тези от 60-те години са родени големите майстори на 40-те години. Те също се измъчват над проблемите на обществото, търсят разума и справедливостта в него, опитват се да формулират идеите му и да разкажат на историята какво е било и какво не е можало да стане. А в поезията на поетите на 40-те години се заражда поезията на предстоящото краевековие, предчувства се какво ще се случи след половин век. Така и началото, и краят на времето, чиято поезия е изследвана в този труд, биват оправдани и мотивирани и включени в един процес, който свидетелства за съдбата на българския свят и неговото приобщаване и приспособяване към ХХ век. През цялата история се запазва духът и нравственият смисъл на поезията, понеже основата й е една и съща. Една и съща е и изначалната идея, която я е родила още в началото на модерната епоха, т. е от Възраждането.

Различните времена само я развиват и допълват, очистват я от излишното, за дастане по-достъпна за новите поколения. До края на ХХ век тази идея доминира и изпълва творчеството на нашите поети. По-сложно става през ХХI век, когато се прави опит чрез постмодернизма и неолиберализма да се промени рязко парадигмата на историята на българската литература и самата литература да приеме друг облик и друго служение. Въпреки че пораженията са огромни и трудно заличими, ще бъде пресилено и невярно да се твърди, че днес се създава литература, която няма нищо общо с традициите на българското словесно изкуство. Отклоненията от традициите сами отпадат от основната линия и не могат да заличат онова, което се е изграждало повече от два века. Иван Гранитски очевидно поддържа тази теза, макар специално да не я анализира и коментира в книгата си.

Още веднъж ще подчертая: книгата на Иван Гранитски „Идеи, образи и символи в българската поезия през втората половина на ХХ век и началото на ХХI век“ затвърдява убеждението, че е назряла необходимостта от нов подход към историята на литературата като история на литературния процес. За да бъде написана обаче са необходими още изследвания, които да анализират емпиричния материал, да уточнят методологията и обозначат с повече конкретност основните проблеми, които трябва да бъдат разглеждани, обсъждани и разрешавани в една бъдеща история на българската литература. Във всички случаи обаче пътят към нея преминава през трудове от рода на „Идеи, образи и символи в българската поезия през втората половина на ХХ век и началото на ХХI век“. С него Иван Гранитски внася важен принос в изучаването на литературния процес и движението на идеите в него, както и в изясняването на механизмите на взаимодействие между общество и литература, на социалното служение на литературата и писателя. Вижда се, че постмодернизмът в литературознанието може да бъде опроверган и преодолян.

Мъртвото време в българското литературознание наистина приключва. Но и работата става повече. Дано се намерят още работници като Иван Гранитски за нея!