Там, където слънцето изгрява два пъти

Първа част

И днес, когато вече са минали петдесет и седем години, в цялото ми същество се повтаря онзи див, ужасен и отмъстителен рев, разцепил по средата нощта и слял небето и земята в едно. В този момент звездите угаснаха и аз останах сам в нощта, треперейки от нещо, по-страшно от страха. Това студено зимно утро, когато денят още се боеше да отвори очи, сънувах странен сън, а тялото ми бе обхванато от тръпки, въпреки че бях близо до големия огън. Докосвах пламъците с ръце, приближавах се до него, но колкото по-близко бях, толкова повече треперех от студ. Целият бях сред пламъците, но пак и пак нищо - само студено, много студено. В момента, когато бях в средата на студения огън, чух онзи вой, незнайно откъде идваше - от небето, или от земята. Излязох на пруста точно когато загаснаха всички звезди, уплашени от този прорязващ вой, и целият треперех, без да знам къде се беше дянала вратата на стаята. „Влизай бързо вътре!", извика баща ми и ме дръпна вътре като чувал със сено. Мама ме зави внимателно на леглото, но аз не можех да се успокоя и да престана да треперя.. „Какво беше?", попита мама. „Мечетата", каза татко. „Оплакват убитата си майка... Нещо ще му се случи на това село, което уби мечката." Тези думи ме разтрепериха повече отколкото воят на мечетата сираци. Те вече бяха престанали или се бяха скрили в гъсталака на буковата гора, но техният вой отекваше в мен и не знам защо ми се струваше, че очните ябълки ще изхвръкнат