Към вечния мир. Философски проект

Учението за вечния мир у Кант е неотменна част от цялата негова теоретическа и практическа философия и по-специално от неговата философия на историята. В „Към вечния мир" големият философ за първи път в историята на човешката мисъл разглежда идеята за вечния мир като философска проблема. Във връзка с гази идея са мислите му за правото на гражданите на държавата, за международното право и за правото на гражданите на света, които мисли съставляват съдържанието на неговата философска политика.

Идеята за един вечен мир е занимавала Кант много по-рано от написването на книгата „Към вечния мир". За това свидетелстват почти всички по-малки негови произведения, излезли след прочутите три „Критики на разума". Тези произведения Кант е написал, както и „Към вечния мир", в по-късните години на живота си. Във всички тези произведения може да се проследи развитието на философско-историческата мисъл на Кант при разглеждането на човека като историческо и политическо същество. В действителност Кант е бил не само дълбок и абстрактен философ, както ни го разкриват „Критиките на разума", но и първостепенен политически мислител и познавач на хората. С тези си мисли и познания той не е отстъпвал на съвременниците си по въпросите за войната и организирането на вечния мир в света; нещо повече - той ги е превъзхождал, защото те са били свързани у него с висок човешки идеализъм.

За Кант вечният мир, който е трябвало да следва така наречените мирни договори, не е празна идея, а дълг и следователно нравствена задача за политиците и държавниците, коя то може да се разреши само върху основата на едно всеобщо законодателство, уреждащо отношенията на гражданите в държавата, отношенията на държавите помежду им и отношенията на гражданите в една световна държава като съюз на държавите.

***

Имануел Кант (1724-1804) е немски учен и философ, поставил началото на немския класически идеализъм. Основната му философска доктрина е трансценденталният идеализъм.

Роден е в Кьонигсберг (днес Калининград), където преминава целият му живот. През 1740 г. постъпел в Кьонигсбергския университет. Кант е първият голям философ, получил университетско образование. От 1765 г. е доцент, а от 1770 до 1796 г.-професор в Кьонигсбергския университет.

Изказва редица ценни идеи като природоизпитател - хипотезата за произхода на Вселената и др. През 1781 г. излиза от печат фундаменталният му философски труд „Критика на чистия разум", а по-късно - „Критика на практическия разум" (1788) и „Критика на способността за съждение" (1790). В тях развива концепциите, свързани с трансценденталната теория на познанието, етиката, естетиката, целесъобразността в природата и др. С идеите си Кант спомага за развитието не само на философското, но и на социалното и хуманитарното знание. Всяка година по света излизат множество публикации, свързани с тази философска система.

Проф. Цеко Торбов (1899-1987) е роден в гр. Оряхово. Защитава докторат по право в Гьотинген през 1923 г. След завръщането си в България се занимава с юридческа, преводаческа и издателска дейност. През 1925 г. заминава отново за Гьотинген, където сътрудничи на проф. Леонард Нелсон, а през 1929 г. защитава докторат по философия. От 1931 до 1944 г. преподава немски език в Италианското училище в София, а от 1939 до 1947 г. - немски език и международно право във Военната академия в София.

През 1942 г. е избран за доцент, а през 1946 г. - за редовен професор по обща теория и философия на правото в СУ „Св. Климент Охридски". През учебната 1947-1948 г. е декан на Юридическия факултет на Софийския университет.

Проф. Торбов е носител на Хердерова награда за цялостно творчество на Виенския университет (1970) и на Златен докторат по право на Гьотингенския университет (1974). Почетен член е на Кантовото общество (1973). От 1956 до 1980 г. превежда основните съчинения на Имануел Кант. Преводите на Кант от Цеко Торбов и Валентина Топузова-Торбова са от огромно значение за българската култура и философия и имат изключителен принос за развитието на кантознанието в България.