Когато бях Хемингуей

Заглавието на Николай Петков „Когато бях Хемингуей" трябва да се вземе съвършено насериозно и да се чете буквално. Неговото, на Петков, всекидневно житие-битие се опитва да го вкарва в рутинно-кръжащото, да го укротява в сивото око на ентропията, но отец Николай не му се дава. Той създава действителност, по-истинна и несравнимо по-смислена от реалността... Въображението е сътворяване на действащи и действителни образи. Те са срещата между различни жизнени динамики, включително тези на създаващия ги. В тях следователно няма нищо съчинено или безжизнено. Те са светът, който живеем. Затова Николай Петков е наясно, че не ти разказваш историята, а тя разказва теб; че тя е твоята и ничия друга; но пък може да бъде разказвана и от другиго, а не само от теб. Историята в такъв хоризонт не бива измисляна, а се темперира, и то по много начини, така че никак не е без значение кой именно върши тази работа. Подобно на една от героините тук, сиреч вградените образи, той е роден да оцелява и да разказва. И неговата душа е „като магарешки бодил"—„за букети и венци не става, но мед от него да искаш". Отец Николай — този високо рефлексивен юродивец — е бучка от солта на земята... Нищо при него, живота на отец Николай, не е измислено. Той не съчинява, гледайки тавана, излегнат на дивдядовския си диван. При цялата си сиромашия, вече е развявал расото си — пешком, на автостоп, камила или каквото там движещо се му попадне — поне из половината свят и не говори за неща, които не е живял действително. Майсторлъкът е по-скоро в премълчаването: „в голямата литература съотношението между казаното и неизказаното е същото като между видимата и невидимата част на айсберга".

Георги Каприев