Сълза и сняг. Поезия

В тази бяла книга има като че ли не 17 стихотворения, а едно-единствено, безкрайно дълго стихотворение, леко като сняг, почти без тяло. Тук Северът е очакване, северните хора се разхождат с лодки в зимно море и си махат с ръка за поздрав, „Как е живота!”, когато се разхождат в парка гледат пътищата в бяло на самолетите или дневната загадъчна луна, тук цветето говори на нас самите, кокичета, събрали главички, се смеят срамежливо, листенцата на чашките им имат формата на снежни кристали…, предметите пазят сънищата в ъглите си, а новините са само нотка страх от света на живота.

***

Автопортрет с вятър

необязден

вятърът е вихър

от прах листа треви

и мушички

една жена

седнала под дървото

неподвижна

тялото трепти

ръцете ѝ искат нещо да

изразят

но пръстите са

свити навътре в дланта като

птица която не може още да лети

в короната на дървото

с остри тънки листа гъсто

едно до друго

врабчета цвърчат

главата на жената е прозрачна

мислите се виждат

как стоят на малки столчета

сиво-сини и си шушукат

врабчетата отгоре са свят от

перушина и слава

мушичките понякога се обаждат

с глас който вятърът усилва и

обгръщат като коса

главата ѝ

там където са очите има

малки лилави сенки, лапички от

спомени

изведнъж тялото ѝ запява

(без глас) това е песен

(без думи)

откъде знае

тази песен тялото ѝ?

вятърът казва, че

сигурно откъдето идва

и той, но никой не пита

вятъра

откъде идва