Мечта, наречена Тарфа

Повеят ласкаво галеше избуялите до пояс треви и те се поклащаха бавно. Пясъчните лястовици се стрелкаха ниско с цвъртене разтревожени, че сме нарушили покоя им. Гларусите ни оглеждаха високомерно и си подвикваха. Пред очите ни синееше морето. Вятърът, който слизаше над него от ливадите, беше сребърен. Видях го как нежно надипля копринената му пелерина и в малките ѝ гънки се отразяваше слънцето. Те светваха, той подемаше светлината им и от нея посребряваше. А пухкавите облаци не само плуваха, но и димяха. Как димят облаци ли? Ще ви кажа. Невидима ръка развиваше пуха им и го разстилаше на тънко в небето. Източваше го в нишка до изсветляване и той заприличваше на бял дим. Понесъл се по посока на течението, димеше като лулата на стар моряк. Ей такива внушения се въртяха в главата ми, докато не стигнахме до брега. Привлече ни скалата, щръкнала във водата. На нея ято корморани се припичаха и подреждаха перата си. Приличаха на наежени въпросителни.

Господи, добре ли виждаха очите ми! Долу малкият залив блестеше в седеф. Целият бряг беше бял и светеше. А между седефа му аленееха макове. Безброй макове. Сред тях се пъчеше нацъфтяло диво зеле на туфи. Редуването на синьото от водата, бялото от седефа, червеното и зеленото от цветята – всичко на фона на охрата от скалата създаваше небивала по прелест картина. Няма такъв бряг у нас, ще каже някой. Има. И го видяхме, и се влюбихме....