Българският език и неговите диалекти през погледа на възрожденския книжовник

"Множествеността и вариантностга на говоримата реч е един от големите проблеми, върху които разсъждават българските книжовници през целия XIX в. Това е онази неизменна тема, към която те се връщат, излагайки своите възгледи за създаване на единна книжовноезикова нормативност. Дали тази „язична Вавилония" (Шапкарев 1870: 3) ще бъде възприемана през втората четвърт на XIX в. като огромна пречка в опитите за кодифициране на единни и общи правила, или (според теоретичните постановки след средата на века) като богатство, което отразява многообразието на целокупния български език, е въпрос, който винаги се свързва с идеята за правилността и неправилността и съответно книжовността и некнижовността.

В сложната и нееднозначна възрожденска езикова ситуация процесът на отделянето на диалектоложката проблематика от общото движение на българската филологическа мисъл е неизменно свързан с развитието на идеите и създаването на концепции за изграждането на единен книжовен език. Този процес отразява не само новото отношение към езика и неговите разновидности, към живия език и неговите речи, но и осъзнаването на онези винаги сложни, многопластови и разнопосочни отношения между търсената стабилност на книжовния език и многоликостта на говоримия език. В този контекст решенията на големия проблем за съотношението между книжовно и разговорно (диалектно), общобългарско и местно, който съпътства съмненията и лутанията в процеса на книжовноезиковото строителство, започват да се оглеждат и в друго огледало, в което пъстротата на диалектите се превръща в ценност, в неоспоримо свидетелство за историята и богатството на езика и за „чистия народен дух" - за онзи „гений на езикът ни, както при съставяньето на думите, така и при построеньето на речта ни" (Стоянов 1870: 13).

Лингвоцентризмът като основополагащото начало, в чийто контекст се осмислят всички национални езикови, културни и обществени процеси на българския XIX в., поражда онази ревност към изучаването и проучването на родния език в неговото двуединство между наследения стар език и многоликия говорим език, която лежи в същината на всички филологически търсения, представи и схващания от периода. След средата на XIX в., когато на преден план излиза проблемът за говорното многогласие, все по-ясно се усеща нуждата от проучване на българските диалекти. Този нов, концептуален поглед към езика и неговите речи води след себе си и първите опити за теоретично осмисляне на ролята и мястото на българските говори — не само като градиво, пречка или извор при формиране на книжовния език, но и сами за себе си - като отделни езикови проявления, които изискват собствено изследване.

Научните наблюдения, разсъждения и теоретични постановки от първата половина на XIX век, положили основите на славянската диалектология и компаративистика, намират своето естествено отражение в движението на българската филологическа мисъл и опитите да се облекат в точните понятия, да се провидят и обяснят в правилния и адекватен теоретичен ракурс изникналите през втората и особено ясно очертали се през третата четвърт на XIX век въпроси на създаващата се българска диалектология. Българските любослови и радетели на езика, събирачи и записвачи на българските „разноречия" и на образци на устното народно творчество започват не само да забелязват и отбелязват съществуването на местни говорни разлики и да коментират диалектните особености по различните краища на българското езиково землище, но и да оформят разбирането, че българският език в цялото си разнообразие на реализации, в които функционира, трябва да се изследва и опознае.

Идването на Юрий Венелин през 1830 - 1831 г. в България, желанието на Павел Шафарик да посети Македония, пътуването на Виктор Григорович из Европейска Турция през 1845 г. подчертават стремежа на славистиката да се домогне на юг (Йоцов 1992: 17). Предизвиканото научно внимание към българите и техния език, както и проявеното желание за проучването им провокират и у самите българи по-дълбоко вглеждане в себе си и стремеж за опознаване на историята и настоящето на родния език. От първите свидетелства за говорни различия в отделни части на българската езикова територия, които първоначално се възприемат като неправилности, спъващи формирането на единен книжовен език (30-те години на XIX в.), през началните опити за диалектното членение на по-големи говорни групи и анализирането на конкретни фонетични и морфологични черти в отделни говори (средата на XIX в.) до цялостно описание на отделни диалекти (третата четвърт на XIX в.), историята на българската диалектология от деветнайсетото столетие следва неравномерния, но последователен път на развитие на българската лингвистична наука през Възраждането."

- от автора, из предговора