„Преди да поема през минираното поле на един трагичен и с желанието да бъде героично изживян живот - този на Пейо К. Яворов, трябва да кажа, че ме водеше „обективната случайност”, в която вярват сюрреалистите. Съпротивлявах се да тръгна през него. Но полека лъкатушех запред. Отказвах се. После поемах отново. Така минаваха месеци, месеците станаха години. Но не спирах да мисля за съдбата на поета, за драмата на неговия живот, за поезията му, за жените, които е покорил, тяхната и за неговата смърт. Записвах разни хрумвания, правех извадки, трупах хвърчащи листа с бележки, задавах си и задавах въпроси. И вместо да откривам отговори, въпросите ставаха все повече. Без да осъзнавам това, слепият случай ме беше поставял през годините в контакт с потомците на хора, които имаха кръвна връзка с поета и с хора от най-близкото му обкръжение. Възприех съвпаденията като закодирани послания, като знаци за намеренията на универсалния дух, от който всички ние сме част. А човек никога не знае кога съвпаденията ще ни отведат към някоя значима възможност.

В треската, която беше обхванала човечеството на прага на третото хилядолетие, по света се нароиха класации за какво ли не. Не останахме назад и ние. След анкета, неназовани „авторитетни писатели и критици” обявиха за автор №1 на XX век Яворов. Посочените в текущата преса аргументи бяха, че съдбата на поета-харамия е една от най-злочестите в вашата литература и напомняла антична трагедия. Идеята да се направи такава класация сама по себе си е контрапродуктивна, особено когато става дума да бъдат подредени в таблица на духовните ценности писатели. И още повече, когато се отнася до период от един век, при това век на много сгъстено и бурно развитие на една наскоро заживяла в рамките на своя държава нация. През XX век нашата литература избуява и разцъфтява, развива се тематично, жанрово, естетически, разгръща се художественото дарование на много по-широк кръг природно талантливи българи. Да коронясаш един-единствен поет, пък бил той и изучаваният в училище и обичан от масовия читател Яворов, е най-малкото спорно. По какви критерии е извършена тази класация? С какво Яворов стои по-високо? Защо не Иван Вазов, положил през същия този век основите на българската литература във всичките ѝ жанрове, естествено наложил се в съзнанието на българите като „народен поет”? Защо не Пенчо Славейков, извел нашата литература от регионалността и битовостта до равнището на развитите европейски литератури, до модерността? Приели сме да определяме този процес като „европеизация”. Защо не Кирил Христов - витален, искрящ, разнолик, плодовит? Защо не Йордан Йовков, Елин Пелин, Теодор Траянов, Димитър Талев? Неназованите „авторитетни писатели и критици” не отговориха, а и никой не поиска от тях такъв аргументиран отговор. Шумотевицата мина и замина.

Но един от възможните отговори се съдържа в мнението на Петер Юхас: „Ако в българската литература има нещо на световно литературно ниво, това е трагедията на Яворов и Лора”. В конкретния случай това едва ли е достатъчно. Самият Юхас също не се аргументира. Освен ако аргументите се изчерпват с аналогията, която прави в поместената във в. „Литературен форум” през 2001 г. статия „Ади, Яворов и фаталните жени”. Тук обаче се крие голяма част от отговора защо поезията на Яворов заема такова значимо и трайно място в съзнанието на поколения българи, защо тя е непрекъснато актуализирана. Защо именно поезията на мрачния, двусмисления, противоречив, двулик Яворов. Може да се предположи, че в нея българинът припознава някои свои дълбоко същностни черти, идентифицира се с поета.”

- из книгата