Словострастие. Въведение в персоналистичната история на литературата на новобългарски език (от Найден Геров до Борис Христов)

„Началото на тази книга не е идея за книга. Роди се в трудни за мене времена. Търсих решението в създаването в нови културни продукти. Един от редицата осъществени (неосъществените също бяха немалко) беше създаването на Театър на словото. Което по същество значеше направата и реализацията на сценарии за най-големите български писатели. запазили и значимостта, и актуалността на словото си. Получих подкрепата на Културния институт „Красно село" и на Българската академия на науката и изкуствата (БАНИ), чийто член вече бях. Благодарен съм им!

Във всеки свой сценарий предвиждах и мое слово - аналитично (основно) и информативно, за всеки писател. След изнасянето на спектакъла публикувах почти всяко мое слово. Получи се така, че го подлагах и на слушателска, и на читателска проверка. Е, издържаше ги. Постепенно разбрах, че от моите слова се ражда книга. Нищо не можеше да се намеси в избора ми на следващия писател. Не ме вълнуваха имената в учебници и истории на литературата, нито пък робуването на жанрови градации, според които някога на върха у нас е гнояла поезията, а днес - романът. Водещите ми принципи бяха интуицията и опитът (отгледани в десетилетията живот с българското Слово) при определяне на значимостта на творбата, а после и на автора, и жизнеността и актуалността на избраниците на интуицията ми.

Почнах да си мисля, че подборът на най-добрите и нестихващо актуални литературни творци с техните върхове представлява панорама на българското Слово. И освен това при съответната подредба на отделните мои текстове и със съдържащо се в тях и главно проблематично присъствие на обществения и литературния прием и натиск ще постигна нещо повече от механичен сбор и списък на голямата ни литература. Не се самозалъгвам, като си мисля, че стана въведение в персоналистичната история на българската литература. Много отдавна съм мислил, че по-продуктивни от сегашния стереотип на история на литературата могат да бъдат два такива варианта: представителство на големите литературни личности и история на литературните жанрове но на всички, а не избирателно според измислени представи за художествено предимства.

Първият вариант е логичен заради същността на литературата. Нейният главен продукт е книгата, а най-важният, обобщаващ книгите притежател, е писателят. Следователно представителството на големите, ако не вечни, то поне дълговечни и актуални писатели ще бъде най-същностната история на всяка национална литература. Естествено е и, че тъкмо големите литературни личности ще бъдат в центъра и със своите съдби или с някоя от книгите, предизвикала обществен трус с приема й. Това съм направил тук. Всичко останало в съдържанието на историите на литературата като произволната литературно немотивирана периодизация, образуването и действията на писателски кръгове, обвързването на книгите единствено с времето, неясните и дълбоко законспирирани препратки към други текстове, ролята на литературните издания, провъзгласените литературни течения и приписваната им доминация са много интересни, но хипотетични или хипотетично хиперболизирани явления. А и са постигнали историческа видимост заради темелите - авторите и книгите. Не казвам, че всичко това няма значение, но интересът към него най-вече се разпростира сред литературно-теоретично изкушените, които и го налагат. Рецепция-та на всеки читател, и на най-интелигентният, е преди всичко търсене книгата и автора.

Вторият възможен вариант на история на литературата е историята на литературните жанрове. Това дава възможност да се реабилитират като пълноценна, а не второкласна, литература хуморът, есеистиката, художествената публицистика, пътеписът, мемоарите, епистоларният жанр, които в традиционната история остават в гънките на споменаванията. Историята на литературните жанрове би позволила и по-пълноценно докосване до писателската лаборатория.

Написаните текстове могат да бъдат допълнени и с още автори: Генчо Стоев, Ивайло Петров, Виктор Пасков, Константин Павлов, поп Минчо Кънчев, Иван Хаджийски, Вера Мутафчиева, Боян Пенев, Ран Босилек и с още максимум две-три имена. Но аз почувствах достатъчно голяма степен на готовност, при която читателят може да се сдобие с пълноценна представа за нашата литература.

Добре дошли в избора ми. Него вече го обясних. Сега ще си позволя да надникнете и в подмолната му същност. И аз като всички имам греха да се обвързвам с нещо и сетне да му се отплащам, без да мога да мръдна. Израснах и живях с българското Слово и то само ме убеждаваше кое трябва да ценя в него. Сега му плащам със съзнанието, че ще му бъда по-малко длъжник, отколкото ако се спотайвах и поддаквах на общоприетото и на уж научността във всички времена.”

- от автора, из предговора

***

Найден Геров

Петко Славейков

Любен Каравелов

Христо Ботев

Захари Стоянов

Иван Вазов

Михалаки Георгиев

Константин Величков

Стоян Михайловски

Иван Шишманов

Алеко Константинов

Тодор Влайков

Пенчо Славейков

Д-р Кръстьо Кръстев

Антон Страшимиров

Кирил Христов

Йосиф Хербст

Елин Пелин

Пейо Яворов

Петко Ю. Тодоров

Симеон Радев

Стефан Л. Костов; Александър Балабанов; Асен Белковски

Димитър Бояджиев

Йордан Йовков

Димитър Подвързачов

Теодор Траянов

Николай Лилиев

Дора Габе

Людмил Стоянов

Димчо Дебелянов

Николай Райнов

Константин Константинов

Чудомир

Елисавета Багряна

Гео Милиев

Тома Измирлиев

Георги Шейтанов

Асен Разцветников

Христо Смирненски

Димитър Талев

Илия Бешков

Светослав Минков

Ангел Каралийчев

Никола Фурнаджиев

Атанас Далчев

Емилиян Станев

Славчо Красински

Никола Вапцаров

Димитър Димов

Павел Вежинов

Александър Вутимски

Веселин Ханчев

Николай Хайтов

Валери Петров

Блага Димитрова

Иван Радоев

Йордан Радичков

Пеньо Пенев

Мирон Иванов

Христо Фотев

Любомир Левчев

Станислав Стратиев

Борис Христов

Миряна Башева