Сто лакти под земята. Легенда

Ново, преработено издание на „Сто лакти под земята” от Цветко Стеев

***

Слънцето все още не беше плиснало първите си лъчи по белите канари над село Челопек и Паволче. Изток бе премрежен от тънки слоести облаци обагрени от тъмно оранжево до кървавочервено. Засега времето беше тихо, ни лъх не потрепваше в клонаците на дърветата. Част от момчетата на Ботьовата чета след вчерашния бой спали из дребен храсталак едни и под вековни дървета други, един по един се разбуждаха. Неспокоен бе сънят им - навестявал ги сегиз-тогиз през нощта и едва на сутринта бе притворил очите им по за дълго.

- Времето ще се разваля... - сънено промърмори Юрдан като отвори очи и хвърли поглед към карминените облаци и розовеещите върхове на планината - по изгрева тато винаги познаваше какво ще бъде времето - дали ще вали, дали ще духа вятър...

- Сигурно ще има дъжд. - отвърна Васил и започна да бърше приклада на пушката си от полепнали прашинки пръст и тревички. Двамата бяха нещо като караул от страна на полянката, откъдето можеше да се промъкне башибозук през нощта - Но може и да не вали днес. Слънцето се показва малко като паричка. Когато ще вали то става едро като пендар.

Снощи, когато се изтеглиха от сражението, пиха вода, прибраха се в гората и се приготвиха да хапнат - на кой каквото бе останало в торбичката, а то беше нищо или почти нищо. Точно в този момент като гръм от ясно небе, като черна прокоба, като сатанинска магия двамата ги тресна вестта, че техния войвода е мъртъв. Заседнаха им оскъдните залъци. Вестта донесе Димитрото.

- из книгата