Транспрусия

Микровселена от трагични исторически обусловености, разбити сърца, различни мирогледи и култури - това е животът на хората в част от територията на Западна Прусия, белязана от поредните съдбоносни промени в държавността между Полша, Русия и Германия.

В изповедите на четиримата персонажи се разкрива неизбежната делничност и една и съща история за невъзможната любов, забранена от закона по време на нацисткия режим.

Увлекателната белетристична форма проследява участта на героите, принудени да балансират между предаността и предателството, отдадеността и користта, страха и жертвоготовността.

Реализмът се преплита с магия, преживяванията - със съновидения и подвеждаща, лъжлива памет, а читателят потъва в завладяващия сюжет на романа „Транспрусия" от първата до последната страница.

***

Збигнев Збиковски (р.1952) е полски прозаик, поет, журналист и преводач. След завършване на университета работи за кратко като гимназиален учител по физика. Дебютира с разкази през 1977 г., а със стихове - през 1978 г. През периода 1978-2002 г. работи в различни издания на полския и емигрантския печат (Западен Берлин). От 2002 до 2012 г. е преподавател във Факултета по журналистика на Варшавския университет, а от 2021 г. - председател на Дружеството на полските писатели във Варшава. Автор е на 21 книги с проза, като освен собствени произведения публикува в полския литературен печат и преводи от украински език. Първият му роман „Берлин блу” е преведен на немски (2018) и английски език (2023). Вторият му роман „Транспрусия” е номиниран през 2013 г. за Наградата за литература на ЕС, а през 2023 г. авторът представя и негова сценична адаптация.

***

Аз съм като пожълтял лист върху водна повърхност. Плавам, накъдето ме понесе вятърът. Подир мен остават невидими следи, картини, които движението на вятъра е изрисувало върху водата. Падащи от нищото капки изтъкават върху тях дантелени розетки. Леките вълни се издигат и опадат ритмично. Преди да изчезнат, нечия зорка памет ги забелязва и запомня. Нечия памет оживява в мен.

Събуждам се по бельо в тясно легло, с лявата длан под главата. Ръката ми е изтръпнала. Премествам я, преодолявайки хилядите убождания под мишницата. Отварям очи. Кой съм аз? На стола е метната черна униформа, върху скрина има шапка с череп.

Някой почуква деликатно на вратата. Ръката ми инстинктивно намира под възглавницата пистолета.

- Да! - викам. - Какво има?

- Господин офицер, време е да ставате. - Зад вратата стои жена, говореща на тромав немски език. - На масата има готова закуска.

- из книгата