„Петвековното османско робство с основание се смята за един от най-тежките и най-трагичните периоди в българската история. Това е време на жестока феодална експлоатация, на политическо безправие, произволи и насилия, на народностна и религиозна дискриминация, на масово унищожение на културни паметници и ценности. Всичко това задържа развитието на българската народност с векове.

Османското завооевание на Балканския полуостров нанесе особено силен удар върху българската народност: една част от българите бяха избити, други - прокудени в чужбина, трети - разселени във вътрешността на империята и подложени на обезродяване. И това ставало не само в годините на завоеванието, а и през следващите - чак до Освобожденито през 1878 година. Поради това не е случаен фактът, че през втората половина на XIX век около един и половина милиона българи живеели далеч от родните си места (в Унгария, Влашко, Молдова и Русия), т.е. почти всеки пети българин бил емигрант. За да укрупят своето господство в българските земи, османските власти заселили в завладените територии инородно население - турци, тюркмени, араби, татари, кюрди, албанци, черкези и други. Обединителен белег на всички тези чужденци станала мюсюлманската религия и турският език. По този начин и самите колонизирани нетурски маси били подложени на асимилация и потурчване.

Колонизираното в българските земи другородно мюсюлманско население поради ограничения си брой не могло да задоволи политическите нужди на империята. При това в различни периоди много от тези пришълци напускали българските предели, а по време на Руско-турската война през 1877-1878 година масово се изселили.

В стремежа си да разполага с многобройно мюсюлманско население, на което може да се опре, османската власт започнала да провежда настойчиво и последователно политика на налагане на исляма и на турския език сред българското население така, както това било направено в Мала Азия и сред други народности на Балканския полуостров. Огромен брой документи от най-различен произход (османотурски, български и европейски) по категоричен начин разкриват тази политика: формите и методите на налагане на исляма; единични и масови ислямизации по цялата българска територия; съпротивата на българския народ срещу тази асимилаторска политика.

Съществуват и много документи, които свидетелствуват за съпротива на мюсюлманското население (турско, различните мохамедански етнически групи и ислямизираните местни жители) срещу османската власт. Тя се изразява както в самостоятелни действия на мюсюлманите против властта, така и в общи действия на мюсюлмани и християни против насилниците и експлоататорите.

В условията на Османската империя, когато и широките мюсюлмански маси били подложени на жестока феодална експлоатация и политически гнет, съпротивата против властта се проявявала в трите познати форми на класовата борба - икономическа, политическа и идеологическа.

Запазените от робството документи, особено османотурските, почти не дават възможност зад мюсюлманските имена да се открие народностната принадлежност. Като се има предвид обаче, че заселеното в българските земи инородно население не било твърде многобройно, че ислямизирането на българи ставало по цялата българска земя и взело големи размери, особено по време на няколкото масови помохамеданчвания, че в живота и душевността на българските мюсюлмани са се запазили и до ден днешен много християнски обичаи и традици, става ясно, че основната част от това мохамеданско население е българско по произход. Затова за една част от мюсюлманите в българските земи съпротивата против султанската власт е проява не само на класова борба, но и има народностен характер.

Събраните в сборника материали са групирани в два дяла. В първия са поместени документи, които свидетелствуват за самостоятелните действия на мюсюлмани против османската власт, а във втория - за общите борби и дружеските отношения между мчсюлмани и християни. Това деление обаче е твърде условно: в първия дял се срещат документи, разкриващи общата борба, особено по време на въстанията; във втория са включени някои материали за лична съпротива на мюсюлмани срещу властта.”

- из книгата

***

Петър Христов Петров е виден български историк.

Роден на 31 юли 1924 г. в село Върбешница, Мездренско. Завършва „История" в Историко-филологически факултет на Софийския университет „Св. Климент Охридски", а през 1952 г. - редовна аспирантура. Специализира в Югославия.

Работи като асистент, доцент и професор във Философско-историческия и Историческия факултет на Софийския университет (1952-1989).

С дисертацията си „Въстанието на Ивайло" става кандидат на историческите науки (1954), а с научната си разработка „Образуване на българската държава" - доктор на историческите науки (1982). Петър Петров е носител на орден „Кирил и Методий" - II ст. (1967), орден „Кирил и Методий" - I ст. (1978), „Червено знаме на труда" (1985), „Народна Република България" - I ст. (1986), както и на много медали и други отличия. Отличен е със званието „Заслужил деятел на образованието" (1987).

Петър Петров е автор и редактор на редица ценни изследвания, посветени на българската средновековна история: „Образуване на българската държава" (1981), „Възстановяване на българската държава" (1185-1197) (1985), „Карпошовото въстание" (1994), „Научна експедиция в Македония и Поморавието" (1993), „Македония. История и политическа съдба том I-III" (1995-1998), „Църква и църковен живот в Македония" (2003), „Бенедето Марино ди Рести. Сметководна книга" (1590-1605), „Османската империя - ислямска държава" (2012).

Умира на 21 януари 2024 година на 99-годишна възраст.