Поредица на Етнографски комплекс - Златоград, книга 4: Размисли за орфизма. Свободни разммишления за орфическия възглед

„Днес интересът към орфизма, след всички блестящи научни трудове на българските траколози и след толкова сензационни открития на българските археолози, е станал невероятно силен и заразителен. Ако в античността орфиците са били толкова много, орфизмът би покорил света преди Александър Велики.

И все пак струва ми се, че не вестникарските сензации, а страшното обезверяване в полуживите духовни ценности кара толкова наши съвременници да търсят упование в една толкова стара легенда, да я изпълват с научност и фантастика, да я национализират или да я приватизират.

- Добре, но би ли казал какво според теб е орфизмът - приземява ме Сашо. - философско учение? Или религия...?

...Или тракийско антично и предантично поверие? Или тайно общество на интелектуалци от Гърция и Южна Италия...? Или всичко това едновременно и в различни времена? В своите свободни размишления аз си служа с един максимално свободен термин - „орфически възглед". Но каквото и да е орфизмът, той е единствената световна религия, която не е вносна, а е родена тук, от тази земя, която наричаме наша, в която сме отраснали и ние, и ще се върнем в нея.

Орфизмът не е наша бащиния. Каквото знаем за него, знаем го от античните гърци. Орфизмът принадлежи на всички, на цялото цивилизовано човечество. Но аз живея с чув ството, че единствените, които нямат право да го забравят, сме ние.

Ако се приеме като култ, орфизмът е мъртва религия, както има мъртви народи и мъртви ези ци, и един от тях е тракийският.

Тук ще си позволя под формата на шега да споделя нещо, което си е мое интимно виждане: Има нещо тайнствено, достолепно и удовлетворително в това да изповядваш мъртва религия. Ти чувстваш, че боговете са се укри ли в теб - там, където са първоизворите на любовта. И никой не може да те задължава и ръководи отвън. Това е орфическата свобода.

Вярвам, че мнозина ще ме разберат.

Или, както поетът казваше, „Както вярваме ние самите, без да разбираме какво творим".”

- от автора, из предговора

***

Любомир Левчев е роден през 1935 г. Завършил е Философския факултет на Софийския университет „Св. Климент Охридски". Редактор и главен редактор на в. „Литературен фронт" (1961 -1971). Първи заместник-министър на културата (1975-1979). Председател на Съюза на българските писатели (1979-1989). От 1991 г. е редактор-собственик на издателска къща и международно списание "Орфей".

Първата му книга „Звездите са мои" излиза през 1957 г. През 2007 г. публикува „Крайни поеми". За тези 50 години е издал повече от 30 книги поезия. А също и романите „Убий българина!" (1988 г.) и „Ти си следващият" (1998 г.). През 2008 г. излиза последният - седми том, от избраните му съчинении - „Опасната свобода" (публицистика). 70 негови книги са преведени и издадени в 34 страни.

Доктор хонорис кауза на СВУБИТ (висше училище по библиография и информационни технологии) - София.

Доктор хонорис кауза на Бургаския свободен университет.

Фелоу на Йейлския университет - САЩ.

Действителен член на Европейската академия зa изкуство, наука и култура, Париж.

Член-основател на Европейската академия за поезия, Люксембург.

Член на Международния литературен фонд, Москва.