Сборник с поезия от Боян Ангелов и Венко Евтимов и с новела от Христо Славов.

***

„Не може да се каже накъде тече поезията на Боян Ангелов - отвътре навън или отвън навътре. Докато я четеш, непрекъснато си задаваш този въпрос. И той няма отговор. Може би в това е нейното очарование. И като мисъл и като постройка тя е двупосочна. Някъде бях казал, че тя е като ДНК-то на поезията. Тази безначална и безкрайна спирала, в която се ражда и тържествува Животът. Спирала, носеща най-съществените му белези.

Тази двупосочност всъщност може би е себепознанието - за себе си, но и за света. Всичко в него органично е свързано с Универсума — Света като цяло, Вселената. Поетът доказва, че Универсумът не е само обективната Вселена, не е и само онази, отразена в нас, а Универсумът са и двете. И всъщност той е нашата вътрешна споена потребност, която активно възприема и променя битието.“

- Атанас Звездинов за поезията на Боян Ангелов

„В стихотворенията на Венко Евтимов ще доловим и иянението от любовното чувство, но и болката от тра ния факт, че съвременното общество все повече потъва бездната на безразличието, на отчуждението, на лотофагията. В някои от творбите на Венко Евтимов проблясват и остросоциални нотки, което ни напомня за неговата духовна, а не само кръвна, близост, с поета Евтим Евтимов, негов баща. Тогава авторът мечтае да превърне сърцет си в юмрук, който да се бори с новите хора, които ще дойдат след нас, да бъдат с просветлено съзнание, да имат идеали, каквито са притежавали нашите предци и да излъчват благородство, уважение, братолюбие.“

- Иван Гранитски за стиховете на Венко Евтимов

„Тази повест е една метафора на правилата на живота на света, който си отива заедно с хората, които са в него. Това не е обикновена и естествена лична смърт, а социална и тя не може да дойде, преди да бъде видяна, почувствана и осмислена в целия неин смисъл и неотменимост. Но не за нея размишляват хората, а за живота, който са преживели, и за този, който смятат, че е пред тях и с който ще победят смъртта.

В този размисъл навлизат героите на Христо Славов, попадайки в познати обстоятелства, ала не толкова категорични и неизбежни, властни и непреодолими с човешки усилия, какъвто е неумолимият сняг над тяхното обедняващо откъм хора село.

Тези хора са истински, предани на своя собствен, но и на техните предходници и прародители живот в селото. Те са последните му жители и са натоварени да го закрият. Но преди това и селото, и животът трябва да се подредят, да се възстанови хармонията в него, за да навлезе нов въздух, светлина, хармония и надежда за бъдеще.

Героите на повестта не знаят какво ще им се случи. Те са стреснати от дълбокия сняг, който е затрупал и продължава да затрупва селото им, и дори напълно го е откъснал от „големия свят“. Такова чудо не им се е било случвало никога и са объркани, силно смутени, и се чудят какво да правят.

Те сега повече размишляват върху природното явление и се опитват да се видят в него. за да се решат на полезни действия. Размишленията им са наивни, но всъщност много съкровени, дълбоки и умни. Защото усещат опасността не като нещо обичайно, което ще премине, а като една огромна загадка, която не могат да разгадаят, за да я преодолеят.“

- Панко Анчев за новелата на Христо Славов