Малка ученическа библиотека: Българи от старо време

ПРЕДГОВОР

Не мога да си представя българската култура и литература от втората половина на XIX век без фигурата на Любен Каравелов. Щедрото на таланти и личности възрожденско време го роди и формира като мислител и художник. Но и той съумя да насели прозата си със запомнящи се образи, които отвеждат към жизнени човешки типове на същата тая възрожденска действителност: Николчо и Нено чорбаджи, Стоян воевода и Дончо воевода, Хаджи Генчо и Дядо Либен, Хаджи Ничо, Танчо Галина, Любомир Калмич... Забравят се заглавията на повестите му, но се помнят имената на героите му, прибягва се до крилати фрази, запаметени благодарение на техния колорит и естетическа виталност.

Захари Стоянов още през 80-те години на миналия век слага началото на култа към личността и делото на Любен

Каравелов. Изразява възхищението и преклонението си с думите: "Аз се осмелявам да предскажа, че ще дойде такова едно време, когато хората ще се ценят по Любена. "Четеш ли Любена?", "Възхищаваш ли се от него?" — ще пита бъдещото потомство и ще узнава друг другиго". И продължава с присъщата си категоричност: "Той е направил революция и в литературата ни, той е дал направление, на което аз определям срок на съществуване: един век".

Великият и ненадминат летописец на Априлското въстание се оказа добър пророк. Предречените от него сто години минаха, а интересът към Каравеловото дело е все така жив и непресекващ. За да се сбъдне предсказанието на Захари Стоянов, без съмнение голям е делът на повестта "Българи от старо време".

Когато е писал "Българи от старо време", Л. Каравелов едва ли е живял с мисълта, че създава един от шедьоврите на българската проза. Това не бива да ни изненадва. В началото за него повестта е просто един от няколкото "слаби очерки, с които внушава на руския читател представата за "бита на нещастната своя родина".