Искам да се обадя на майка по телефона

„Безпощадно порастваш, щом настъпи моментът да мислиш за себе си само в две времена – когато майка бе жива и неизбежното след това. Но не книга за загубата ни предлага Мария Донева, а за умението отново да приласкаеш детето в себе си, въпреки изнемогата в мъката и умората от порастването. Стиховете зазвучават като подочути думи от (не)обичаен телефонен разговор с майката. Повече отвсякога тя е най-преданият слушател. И е утеха отново да си дете... да поплачеш почти до рев, а после да се обгърнеш със светлата надежда, че за мъртвия съдят по теб. Тогава се прибираш в себе си! Благодаря ти, че ми показа пътя, Мария!“

- Здравко Дечев

„Книга за загубата и неизбежната драскотина, която тя оставя след себе си.

Помагало как да живеем в свят, в който всичко се променя, включително и ние, а хората, които обичаме, си тръгват от нас. Мария Донева търси отговорите – с незабрава, обич, автоирония и една фина, светла и почти незабележима тъга.“

- Станислава Станоева

***

Часовник

Все едно беше вчера. Все едно ей така,

леко да се протегна – и ще пипна с ръка

русичката косица на доброто ми бебе,

кака ще ми подвикне: – Къде ходиш бе, дребен?,

майка ми ще отиде в село, за да е с татко,

нищо, че се познават от съвсем-съвсем кратко,

до кобилката Муца баба ми ще застане…

аз без малко да падна – баба ми ще ме хване

и ще хукне през времето – да ме гушка и пази.

Слънчевият часовник ту се стрелка, ту лази,

и така ни посочва, и така ни разделя,

че не смогвам с ума си да го схвана и смеля,

но не вярвам, че всичко чезне просто така,

затова продължавам да протягам ръка.