Рея поглед в простора на тия 80 години, които изминаха ту наяве, ту насън. Гледам и мисля, мисля и отново се взирам, и не мога да надвия чувството, че не всичко беше случайно! Обстоятелствата, времената, хората, събитията не могат да обяснят всичко. А не съм фаталист!

Първите 25 години на моя живот протекоха в Царство България. Много нещо запомних от онези дивни времена. Родината догонваше с едри крачки, бих рекъл скокове, и постижения Западна Европа. Светът се чудеше на тоя устрем, това опиянение, труд, сръчности и несъмнен талант! И не малко ни завиждаха! Най-невероятното беше, че без война, ние почти достигнахме нашето етническо обединение такова, каквото ферманът на султана го очерта през 1870 г., когато получихме независима Българска екзархия.

След това съдбата ни помръкна! Загубихме така обичания наш цар Борис III Обединител! Войната доведе на власт червената диктатура, която донесе толкова страдания, съкровени загуби и прогони стотици хиляди “немили, клети, недраги” скиталци по света.

Много бавно и много трудно се изгражда новият живот. Демокрацията е трудна система, особено в присъствието на вътрешни и външни врагове. И все пак, никой не е могъл и никой не ще може да промени генетичната ни формула, която е водила нашите деди през хилядолетията. Духът на вечните хунори кръстоса Азия от Урал до Китай и от Черното море - до Атлантика. Навсякъде те раздаваха мъдростта на прастарата си култура. И днес нашите студенти смайват американските си професори в Благоевград. Компютърните ни техници са търсени дори и в Германия. Научните ни работници от БАН просто се разграбват. Архитекти, инженери, лекари се търсят и ценят навсякъде. Музикалните ни таланти, художниците завладяват световните сцени и художествени галерии.

Толкова вярно и силно звучат думите на поета:“Не се гаси туй, що не гасне !”Пред тази грандиозна панорама човек се стъписва и благоговее! Затова и аз дълбоко вярвам, че ние пак ще се изправим и успеем, пак ще израснем достойни за нашите предци! Иначе просто не може!...

Декември 2000 г.

- из увода