Епистоларен воайор

Ако питате как се прави фотоалбум от стари писма, веднага отговаряме:

Вървял си един ден фотографът ветеран Веселин Боришев из центъра на София, около обяд някъде трябва да било, ръмял лек есенен дъждец, но той смело крачел по неравните столични тротоари, вглъбен в някакви свои визуални концепции, не знам какви, може и съвсем битови неща да са били, например сметката за тока или цената на доматите на Женския пазар, но и той самият не помни, следователно това няма значение; та газел Боришев централнософийските локвички с иконичните си вишневи „Док Мартенс" (Dr. Martens) и...

... изведнъж се озовал край хотел „Рила", точно пред сергията на своя стар познат Иван - антиквар и букинист, при когото се отбивал поне веднъж седмично, защото и Боришев обича красиви вехтории, как иначе, кой не ги обича.

Заради дъждеца Иван се бил скрил в колата си, паркирана на алеята наблизо, пушел дебела пура на сушина и само му помахал, разсичайки на филии кълбото пушек, докато то се опитвало да излезе през полуотворения прозорец на старичкия мерцедес. Боришев също му помахал и по навик се зазяпал в наметнатите с полупрозрачен найлон старинни предмети и неособено старинни книги „По 1 лев". От време на време повдигал найлона, за да види по-отблизо някой охлузен артефакт, и малко се стреснал, когато чул въпрос откъм другия край на сергията: „Чичак, и тея ли са по един лев?".

Там, над един вехт куфар с отворен капак, се били надвесили двама-трима млади софийски пичове с горе-долу разумни погледи, всички на видима възраст под 20 и с еднакви черни шушлякови якенца, вече мокри от дъжда, с по три бели канта на ръкавите. Изглежда, били решили, че Боришев е собственикът на сергията, и питали почти любезно. „И тея са по един лев, чичовите", отговорил машинално той. Пичовете се спогледали, мръднали с острите си раменца, кимнали си и се изнесли в посока най-близката дюнерджийница на „Витошка" - явно онова в куфара им се сторило скъпо и предпочели фалафела. А Боришев, винаги любопитен като котка пред контакт, нямало как да не иде да види за какво, аджеба, става въпрос и как го е пропуснал.

Повдигнал Боришев найлона и... там, в очукания шперплатов куфар, видял натъпкани стотици отворени пликове, някои почти цели, други малко скъсани, а от тях надничали стотици писма. Поокъсани, омърляни, някои с марки с портрета на цар Борис III, други с червени петолъчки и „НРБ" на пликовете, други вече без марки, много вехти писма на едно място, куп имейли без „и"-то отпред; и всичките върху хартия - пожълтяла, напикана от плъхове, нагризана от буболечки, хартия от тетрадки малък и голям формат, с редове, на квадратчета или чисто бяла - хартия! Нещо, което гние, разкашква се от влагата, изчезва и се запалва при 451 градуса по Фаренхайт.

Сега, ако си мислите, че фотографът Боришев светкавично е провидял някаква разтърсваща артистична концепция, Вторачен в купчината писма, лъжете се. Визуално тази кутия, пълна с изписани на хартия думи, не изглеждала никак атрактивно. А той е визуалист все пак. Знае буквите в основни линии и ги ползва понякога дигитално - най-често за да опише във фейсбук смешното си до сълзи битие, но за фейсбука на Боришев е нужно отделно изследване. Та заметнал Боришев найлона обратно, помахал за чао към облака пушек, излизащ от колата на антикваря Иван, и си тръгнал към вкъщи, за да не чу простине гладко избръснатото кубе, защото бил без шапка и то вече лъщяло като ония на „Александър Невски", наричан „свети" кой знае защо.

Светкавицата го ударила малко по-надолу, някъде към Халите, в посока Лъвов мост. Нещо се случило. „Нещо ме тресна, копеле!" Така се изрази той, преди да ми разкаже идеята си след известно време, и аз не се учудих никак - при него идеите обикновено идват с трясък. А тогава едва се добрал до вкъщи с треперещи от възторг колене и веднага признал всичко пред добрата си съпруга Мария, която, по стечение на житейските обстоятелства, се явява и негов творчески куратор съвсем официално. После ми се обадиха на мен, и така...

Още на другия ден Боришев се върнал на местопрестъплението. Пак пеша, естествено, той няма шофьорска книжка, камо ли кола. Но вече обут в култовия зелен „Док Мартенс" - Боришев едни и същи обувки два дни поред не носи. Заговорили се с антикваря Иван. Весо поискал да купи няколко писма ей така, за проба, а оня го изгледал със съжаление, дръпнал от дебелата си пура и казал:

От четиресет години съм антиквар и още не разбирам перверзната склонност на хората да четат чужда кореспонденция!

И вместо да се пазари, натъпкал няколко шепи писма в някаква дървена кутия с френски надписи и предложил: „Я ги вземи тия без пари, разгледай ги подробно и виж дали ще ти свършат работа. Ако не, ми ги върни, щото знае ли човек...".

И Боришев взел дървената кутия, пълна с изписана от неведоми хора хартия.

Така и не успя да я върне - няма и месец след това, една късна сутрин, антикварят Иван седнал на собствения си стол зад собствената си сергия, загънал се с якето, Запалил пура в очакване на клиенти и повече не станал. Някой забелязал странната му поза, извикал линейка, но за реанимация било късно. Така антикварят Иван изчезнал от пространството и времето пред хотел „Рила" завинаги, напуснал и повечето пространствено-времеви континууми, познати на науката. На 58 години. Бог да го прости, сигурно има 3а какво.

Така е то, както казваше Кърт Вонегът. Але-хоп!

Ето как започва приключението, наречено „Епистоларен воайор", тоест фотоалбум на гланцова хартия и с главни герои случайни непознати хора, писали писма през последните 80-ина години. Веднага трябва да уточним: словосъчетанието „епистоларен воайор" не е някаква болест или психиатрично отклонение, то дори не съществуваше в континуума, докато не го измислихме. Но Звучи правдоподобно,нали?

- из книгата, Упътване към „Епистоларен воайор"

***

Фотография: Веселин Боришев

Текст: Емил Тонев

Съставител: Мария Боришева